- Обзалагам се, че мога да изям повече от теб.
- В някой друг живот.
- Какво очакваш да откриеш на това място... на улица „Дъктон“?
- Ако все още е там. Позвъних на номера, който имам, но явно са го сменили. А телефоните им ги няма в указателите.
- Но какво е това място, Декър? Ти го нарече свой дом!
- Там изследват хора като мен - преглеждат ги, бодат ги с игли, пъхат им разни неща.
Джеймисън остави бургера.
- Където са събрали всички онези гении? Ъъъ... института?
- Саванти, аутисти, хора със синдром на Аспергер, със синестезия или хипертимезия.
- Хипер... какво?
- Тимезия. На гръцки хипер означава „свръх“, а тимезия се превежда като „памет“. Свържи ги заедно и ще получиш мен. Същинската хипертимезия означава почти перфектно запаметяване на миналото ти. Аз я притежавам, но в допълнение към нея не мога да забравя нищо, което съм видял, прочел или чул. Абсолютна памет във всяко едно отношение. Нямах представа, че мозъкът ми е толкова голям. Очевидно използвам по-голяма част от него в сравнение с останалите хора, но само заради онзи страховит сблъсък на стадиона.
- А синестезията какво представлява?
- Виждам цветове там, където другите не ги виждат. В числа, места, предмети... Явно мрежите от неврони, свързани с когнитивните възприятия, са дали накъсо при травмата.
- Оценявам, че ми разказваш всичко това, но съм изненадана. Мислех те за по-затворен.
- Аз съм затворен. Не съм споделял тези неща с никого освен с жена ми.
- Защо тогава ми ги разказваш? Ние почти не се познаваме.
Преди да отговори, Декър отхапа парче пица „Пеперони“ и отпи голяма глътка кока-кола.
- Преследваме заедно убийци, отговорни за смъртта на много хора, включително на федерален агент. Смятам, че след като рискуваш живота си, трябва да знаеш цялата истина.
Джеймисън остави бургера си.
- Като те слушам, излиза, че съм доста по-смела, отколкото съм всъщност - отбеляза тихо тя.
Той изяде още няколко парчета пица и изпи колата си до капка.
- Да се надяваме, че грешиш.
41
След като се настаниха в мотела, дремнаха малко, взеха си душ и се преоблякоха. Сега стояха пред осеметажна тухлена страда с малки прозорци, която бе построена преди шейсет-седемдесет години, ако се съдеше по вида й.
Джеймисън погледна адреса на сградата, изписан с метални букви и цифри, закрепени с болтове върху фасадата.
- „Дъктон“, седемстотин и единайсет. Значи това е бил твоят дом?
Декър кимна, без да откъсва поглед от сградата.
- Променил се е малко. Все пак минаха двайсет години.
- Наистина ли е било изследователски институт?
- До голяма степен. Хората тук се опитваха да разберат как точно функционира мозъкът. Провеждаха всевъзможни изследвания и експерименти - в края на краищата мозъкът е орган и работата му се основава на електрически импулси. Но заедно с това организираха и терапевтични сеанси - групови и индивидуални. Ровеха се надълбоко в личния живот на всеки от нас. Искаха да извършат научен пробив в тази област, но се опитваха и да ни опознаят по-добре. Да открият отговора на въпроса как необикновените ни умствени способности са повлияли върху живота ни.
- Звучи доста сериозно и задълбочено.
- Самата истина.
- И какъв беше резултатът?
Декър сви рамене.
- Така и не разбрах. Не ми казаха. Прекарах тук месеци наред, но в един момент ми заявиха, че мога да си вървя. Не ме потърсиха за повторни изследвания.
- Чакай малко, казали са ти, че можеш да си вървиш? Да не би да си бил затворен тук против волята си?
- Не, бях доброволец.
- Защо?
Декър се обърна и я погледна.
- Защото бях уплашен, Джеймисън. Мозъкът ми се беше променил, което означава, че всичко в мен беше променено. Всичко - емоции, характер, социални умения... Исках да разбера защо. Предполагам, че съм се опитвал да узная в какво ще се превърна след време.
- Промяната е имала и много положителни страни. Искам да кажа, че идеалната памет улеснява нещата в ученето и работата.
Декър отново погледна сградата.
- Ти харесваш ли се?
- Какво?
- Харесваш ли се такава, каквато си?
- Ами... да. Вярно, че мога да тренирам по-упорито във фитнеса и да си намеря подходящия мъж, но, да, харесвам се.
- Аз също харесвах човека, който бях. Но той изчезна изведнъж. И никой не ме беше питал дали искам да се случи така.
Тя се смути.
- Прав си. Не помислих за това.
- Бих се радвал да можех да забравя някои неща. Нали разбираш... хората искат да забравят едно или друго.