- Декър, дори човек с най-обикновени умствени способности не би могъл да забрави неща като например трагедията с твоето семейство.
- Аз обаче си спомням и най-незначителната подробност, при това в син цвят. Никога няма да забравя нищо, няма да забравя какво изпитах, когато открих телата. Ще помня, докато съм жив. При мен времето не лекува, защото мозъкът ми не му позволява да замъгли спомените. Те си остават също толкова ярки, колкото в деня, в който се е случило нещо. Приличат на снимки, които никога, ама никога не избледняват. Някои хора казват, че не могат да се върнат назад. Е, аз не мога да продължа напред.
- Съжалявам.
Декър се обърна и я погледна.
- Съчувствието не ми помага - каза той. - Преди можеше, но вече не.
Влезе в сградата и Джеймисън забърза след него.
Не откриха името на научноизследователския институт в списъка с компании и учреждения, помещаващи се в сградата. Декър попита за него на рецепцията, но жената там не успя да му помогне. Никога не бе чувала за института.
Двамата с Джеймисън обиколиха фоайето. Той огледа всяко кътче от него, за да не пропусне нито една подробност.
- Разхождаш се из паметта си, а? - попита шеговито репортерката.
Той я изгледа с повдигнати вежди и тя се изчерви.
- Съжалявам, опитвах се да разведря атмосферата. Предполагам, че чувството за хумор не е от най-силните ти страни.
Декър обаче вече прекосяваше фоайето на път към малкия цветарски магазин в единия ъгъл. Джеймисън го настигна тъкмо когато той застана пред щанда.
Посрещна го четирийсетгодишна жена, нисичка и пълна, с късо подстригана светлокестенява коса. Работното й облекло се състоеше от черен панталон и бяла блуза с дълги ръкави.
- Мога ли да ви помогна? - попита тя.
- Магазинът ви е тук много отдавна - започна Декър. - Спомням си го.
Тя се усмихна:
- „Дорас Флорас“. Тук е от самото откриване на сградата. Дора беше майката ми. Тя го създаде.
- Помня и нея. Много си приличате.
Жената се усмихна още по-широко.
- Поех магазина преди десет години. Двамата с баща ми създадоха страхотен бизнес. Докато следвах в колежа, често идвах тук да им помагам. Аз съм Маргарита, между другото. Как иначе да ме кръстят, нали? Най-малката съм от четири момичета и всички носим имена на цветя.
- Значи сте тук от десет години, така ли?
- Да - отвърна жената и леко сбърчи вежди. - Защо ли си мисля, че не се интересувате от букетите?
- Така е - призна Декър и показа картата си.
- От друг щат сте - отбеляза тя. - Трябва да е нещо важно.
- Да. Тук имаше изследователски институт. Вярно, беше преди двайсет години. Институт за когнитивни изследвания.
Маргарита се усмихна.
- О, помня ги, разбира се. Бяха добри клиенти.
- Бяха? Следователно не са тук?
- Няма ги, изнесоха се. Беше... чакайте да помисля... преди седем-осем години. Помня големите камиони отвън. Знаете ли, мястото е страхотно, великолепна стара сграда, отлично поддържана, наистина първокласен имот. При това е толкова близо до Чикаго.
- Предполагам, че не знаете къде са се преместили.
- Не, не знам. Потърсихте ли в телефонния указател? Предполагам, че имат страница в интернет.
- Проверих, но не успях да ги открия.
- О, съжалявам.
- Благодаря все пак - каза Декър и понечи да си тръгне.
- Доктор Рабиновиц обаче е тук.
Декър се обърна.
- Харолд Рабиновиц?
- Да, откъде знаете малкото му име?
- Направих известни проучвания, преди да дойда - отвърна той.
- А, да. Още живее тук и - можете ли да повярвате - продължава да поръчва цветя при нас. Откачалките, така ги наричахме помежду си, бяха едни от най-добрите ни клиенти. Поръчваха свежи цветя всяка седмица. И изпращаха много букети на други хора. Беше хубаво. Хубаво за тях, хубаво и за нас.
- Имате ли адреса му?
Изражението й се промени.
- Не би трябвало да давам информация от този род - поколеба се жената.
- А можете ли да ми дадете телефонния му номер?
- Не мисля, че имам право. Изглеждате ми симпатичен, но това е в разрез с фирмената ни политика.
- Какво ще кажете да позвъните на доктор Рабиновиц и да му кажете, че Еймъс Декър би искал да се срещне с него. Ако ви позволи, ще ми дадете адреса му. Ако ли не, няма проблем.
- Струва ми се коректно. Значи го познавате? Вие сте Еймъс Декър. Видях името ви на служебната карта.
- Да, познавам го.
- Защо не казахте веднага? Един момент.
Тя отиде до телефона, потърси номера в компютъра си и го набра. Проведе разговора с гръб към тях. Минута по-късно остави слушалката и се върна при Декър. Написа нещо на лист хартия и му го подаде.