Бил Бъртън погледна крадешком към президента. Лутър Уитни бе издъхнал току-що, пронизан от смъртоносните куршуми на Колин, а държавният глава най-невъзмутимо отпиваше от содата си. Бъртън почувства, че му се гади. Знаеше, че битката не е приключила. Не си правеше илюзии, че ще забрави фаталния инцидент, но се надяваше да прекара по-спокойно остатъка от живота си. Децата му все още го уважаваха, въпреки че той самият се презираше.
Бъртън проумя, че президентът се гордее със себе си. Беше забелязал същото спокойно изражение по лицата на хладнокръвните убийци. Ричмънд не изпитваше никакви угризения; задето е отнел още един човешки живот. Беше го обзело някакво еуфорично чувство. Президентът ликуваше. Бъртън се сети отново за петната по шията на Кристин Съливан и за счупената й челюст. Спомни си зловещите звуци, които се бяха разнесли от спалнята. Предводителят на нацията!
Бил прехвърли наум последния им разговор, когато двамата с Ръсел изложиха всички подробности. Беше доста неприятно преживяване, ако се изключи задоволството от агонията на Ръсел.
Тогава Ричмънд ги беше изгледал продължително. Бъртън и Ръсел седяха един до друг, а Колин трепереше до вратата. Разговорът се проведе в покоите на президента, където не се допускаха представители на обществеността. Останалите членове на семейството бяха заминали на гости при роднини, тъй като бащата не беше в настроение.
Президентът най-сетне научи всички факти. Споменаха и ножа за отваряне на писма, който можеше да послужи като веществено доказателство, уличаващо първия гражданин на Щатите в престъпление. Казаха, че ножът е попаднал в предателските ръце на очевидеца. Президентът загуби ума и дума. Не откъсваше поглед от Глория Ръсел.
Когато Колин предаде инструкциите на Ръсел ножът да не се почиства, президентът се надвеси застрашително над нея. Глория се залепи на облегалката на стола си. Приличаше на размазано петно. Ричмънд я изгледа тъй яростно, че тя не издържа и закри лицето си в шепи. Блузата й бе залепнала от пот. От пресъхналото й гърло не се отронваше нито звук.
Ричмънд седна зад писалището си, схруска бавно едно парче лед от коктейла пред себе си и се зазяпа през прозореца. Още носеше официалния костюм, с който се бе върнал от последната си изява. Само връзката му беше поразхлабена. Най-сетне проговори, без да отделя поглед от прозореца:
— Колко време ще трае тази агония, Бъртън?
— Знам ли? — вдигна поглед агентът. — Може би цяла вечност.
— Искам да ми дадеш точен отговор. Направи по-професионална преценка.
— Вече си е наел адвокат. Рано или късно ще проговори. Все някога ще ни издаде.
— Имате ли представа къде го е скрил?
Бъртън притеснено потри длани.
— Не, сър. Полицията претърси къщата и колата му. Ако бяха попаднали на ножа, щяха да ни уведомят.
— Те знаят ли, че ножът е изчезнал от имението?
— Да — кимна Бъртън. — Освен това им е ясно, че ножът е важно доказателство. Сигурен съм, че няма да оставят нещата току-така, ако се доберат до него.
Президентът стана и прокара пръсти по някакви грозни кристални фигури в готически стил, избрани от съпругата му. Те бяха наредени до снимките на семейството. Ричмънд никога не бе изпадал в сантименталности: Той възприемаше семейството си като административна формалност. Застана пред умилителните портретчета и лицето му почервеня от гняв. Съдбините на нацията можеха да се променят заради една нищо и никаква проститутка и заради прекалено амбициозната глупачка, която бе назначил за шефка на канцеларията си.
— Имате ли представа кой е бил наемният убиец на Съливан?
Ръсел вече нямаше право да говори. Колин бе способен само да изпълнява заповеди. Бъртън реши да отговори и на този въпрос:
— Трябва да е един от трийсетината известни стрелци, които предлагат услугите си срещу солидни суми. Така или иначе, той отдавна е покрил дирите си.
— Ти нали подхвърли на следователя версията за Съливан?
— Споменах, че вие сте уведомили приятеля си за задържането по чисто етични съображения. Сет Франк е достатъчно умен, за да разбере какво имам предвид.