Лорд изсумтя презрително.
— Душата ли? Хубава душа! Имам чувството, че седя върху атомна бомба. Броя всяка секунда. Лешоядите вече кръжат. Лорд се превръща в основното ястие — печено прасе с резенче лимон в зурлата.
— Кърксен ли имаш предвид?
— И Кърксен, и Пакард, и Мълинз, и кой ли не щеш. Знаеш имената на съдружниците не по-зле от мен самия. Трябва да призная, че те са готови жив да ме изгорят.
— Но не и Джак Греъм, Санди.
Лорд бавно се размърда и подпря глава на една страна.
Джак не можеше да си обясни какво точно го привлича в човека отсреща. Отговорът като че ли бе свързан с първия им обяд в ресторант „Филмор“. Тогава се беше възхитил на неподправения грубиянски стил на Санди. Сети се как се видя принуден да изрече неща, които никога не бе предполагал, че ще каже. Сега човекът го беше закъсал. Джак имаше възможност да му окаже съдействие. Макар че всъщност не беше много сигурен дали все още може да разчита на подкрепата на Болдуинови.
— Санди, решат ли да те подгонят, ще трябва да се допитат до мен — заяви той въпреки притесненията си. Неотдавна Лорд му бе дал възможността да блесне наравно с другите. Не се бе поколебал да го пусне право в играта, воден от мисълта за успех на всяка цена. Струваше си да получиш такъв урок.
— Мисля, че и на двамата ще ни дойде нанагорно, Джак.
— Аз умея да се задържам на повърхността, Санди. Не мисли, че искам да ти помогна от единия алтруизъм. Ти си важна инвестиция във фирмата, където съм съдружник. Тебе те бива по най-големите удари. Загубата ти е нещо мимолетно. Фондът от петстотин хиляди зад гърба ти ще се преумножи за не повече от година. Нямам намерение да се разделям с такъв ценен кадър.
— Ще запомня добрината ти, Джак.
— Аз сам ще ти я напомня, когато трябва.
Джак си тръгна. Лорд понечи да си налее още едно питие, но се отказа. Погледна треперещите си ръце и бавно остави бутилката на плота. Успя да стигне до дивана, преди да се е строполил. Огромното огледало над камината отрази образа му. По бузата му се стече сълза. Не бе плакал цели двайсет години. От погребението на майка си. Но напоследък му се случваше. Как само бе плакал на погребението на Уолтър Съливан. Винаги се беше залъгвал, че милиардерът не означава за него нищо повече от удобен източник на ежемесечни тлъсти чекове. Разбра, че се е самозаблуждавал по време на погребалната церемония, когато се разрида тъй неудържимо, че се наложи да изчака в автомобила си, докато дойде моментът да хвърли пръст върху ковчега на приятеля си.
Сега отново изтри подпухналите си бузи. Гледай го ти този младок! Лорд беше обмислил предварително всяка подробност от разговора им. Беше си подготвил поантата. Беше предвидил всеки възможен отговор с изключение на този, който всъщност получи. Не беше оценил достатъчно младежа. Опасенията, че Джак ще изкрънка колкото се може повече облаги в замяна за огромната услуга, се оказаха напразни. Нищо подобно.
Сега чувстваше не само вина, но и срам. Разбра го в мига, когато се приведе над дебелия мек килим, за да повърне. Срам. Още едно отдавна забравено чувство. Когато се посвести, Санди погледна жалкия си образ в огледалото. Даде си тържествено обещание, че няма да разочарова Джак. Той наистина щеше пак да се изкачи на върха. И нямаше да забрави жеста.
25
И в най-дръзките си мечти Франк не се бе виждал тук. Огледа се и забеляза, че кабинетът наистина има овална форма. Масивната мебелировка беше издържана в строг стил, но цветните петна тук-там, както и скъпите маратонки, оставени грижливо под един от шкафовете, говореха за жизнеспособността на обитателя. Франк преглътна мъчително и се помъчи да диша нормално. Беше ветеран в професията си и му предстоеше най-обикновен разпит като безброй други. Следовател с неговия стаж нямаше от какво да се притеснява. Само след няколко минути щеше да е излязъл оттук.
Но ето че отново се смути от мисълта, че ще разговаря не с кого да е, а със самия президент. В този миг вратата се отвори и той нервно скочи на крака. Прикова поглед в подадената ръка, опомни се и бавно протегна своята.
— Благодаря, че си направихте труда вие да дойдете, лейтенант Франк.
— Моля ви, сър. Сигурно си имате един куп грижи на главата. Не исках да ви разкарвам до управлението. С тези задръствания… Всъщност вие едва ли попадате на задръстванията.
Ричмънд направи жест на следователя да седне и се настани зад бюрото си. Бил Бъртън се появи иззад гърба му, затвори вратата с непроницаемо изражение и кимна за поздрав.
— Маршрутът ми е предварително начертан. Вярно е че не попадам на задръствания, но пък и съм лишен от всякакви прояви на спонтанност — усмихна се широко президентът и Франк усети, че и неговата уста се разтегля автоматично.