Ричмънд се приведе напред и го погледна право в очите. Сключи ръце, сбърчи вежди и прие най-сериозно изражение.
— Дължа ви благодарности, Сет. Бил ми разказа за съдействието ви при разследването на убийство на Кристин Съливан. Много ценя помощта ви. Други на ваше място биха се възползвали от ситуацията, за да се издокарат пред журналистите. Възлагах големи надежди на вас и ето че те се оправдаха дори в по-голяма степен от очакваното. Благодаря ви още веднъж.
Франк се изчерви от удоволствие. Почувства се като първокласник, възнаграден с пчеличка за краснопис.
— Всичко това е ужасно, разбира се. Кажете ми, попаднахте ли на някаква връзка между самоубийството на Уолтър и убийството на онзи престъпник?
Франк тръсна глава и прикова поглед в изсечените черти на Ричмънд.
— Не се притеснявайте, лейтенант Франк. Цял Вашингтон хули покойника, задето е използвал услугите на наемен убиец, а после е отнел собствения си живот. Хората обичат да си чешат езиците. Чудех се дали сте попаднали на някакъв факт, който да оправдава тези подозрения.
— Съжалявам, но не мога да отговоря на въпроса ви, сър. Сигурно разбирате, че става въпрос за служебна тайна. Следствието още не е приключило.
— Нямам намерение да ви се меся, лейтенант. Исках само да подчертая, че смъртта на Съливан ужасно ме разстрои. Кой би предполагал, че ще посегне на живота си! Той беше един от най-дръзновените и талантливи умове на своята епоха, а и изобщо.
— Всички така говорят.
— Между нас казано обаче, аз го познавах доста отблизо. Никак не се учудвам на решимостта му да накаже сам… убиеца на съпругата си.
— Предполагаемият убиец, господин президент. Всеки е невинен до доказване на противното.
Ричмънд стрелна с поглед Бъртън.
— Доколкото разбрах, обвиненията са железни.
Сет Франк се почеса по ухото.
— Някои адвокати много обичат железните обвинения, сър. Излеят малко вода отгоре и желязото взело, че ръждясало.
— Такъв ли беше адвокатът на Уитни?
— И още как. Не обичам басовете, но нямаше да заложа повече от четирийсет процента на вероятността да постигнем успех с обвинението. Предстоеше ни истинска битка.
Президентът се замисли. Облегна се и отново стрелна поглед към Франк. Следователят забеляза очаквателното му изражение и отвори бележника си. При вида на собствените си криволици се поуспокои.
— Вярно ли е, че Уолтър Съливан е разговарял с вас малко преди смъртта си?
— Разговаря с мен, но не знаех, че е било точно преди самоубийството.
— Да ви кажа, малко съм изненадан, че не оповестихте този факт по-рано.
Лицето на президента помръкна.
— Разбирам. Не го направих, за да не наливам масло в слуховете за покойника. Можеше да се предположи, че полицията ще разбере за разговора ни. Съжалявам, че не го споменах по-рано.
— Искам да знам за какво си говорихте.
— Мога ли да ви предложа нещо за пиене?
— Няма да откажа едно кафе.
Бъртън тутакси поръча кафето по телефона в ъгъла. След минута влезе секретарката със сребърен поднос в ръце.
Отпиха от димящото кафе, президентът погледна часовника си и забеляза, че Франк го наблюдава внимателно.
— Извинявайте, Сет. Опитвам се да бъда добър домакин, но лошото е, че ме чака обяд с конгресмени. Трябва да се появя там след няколко минути. Никак не ми се ходи, но няма как. Колкото и странно да звучи, не си падам много по политиците.
— Разбирам. Няма да ви отнема повече от една-две минути. Каква беше целта на обаждането?
Президентът се отпусна в креслото, сякаш се опитваше да събере мислите си.
— Стори ми се, че позвъни в изблик на отчаяние. Определено не беше на себе си, доста разстроен, неспособен да се владее. Казваше по някоя дума и после дълго мълчеше. Нещо необичайно за Уолтър Съливан.
— За какво говореше?
— За всичко и нищо. Бръщолевеше каквото му падне. Говореше за смъртта на Кристи. После за онзи човек, човека, когото арестувахте. Каза, че го ненавиждал, защото опропастил живота му. Мъчително беше да го слушаш.
— Вие какво му казахте?
— През цялото време го питах къде е. Исках да го открия, да му предложа помощ. Но той не пожела да ми каже. Имам чувството, че въобще не ме слушаше. Беше страшно разстроен.
— Звучеше ли като човек, готов на самоубийство?
— Аз не съм психиатър, но от гледната точка на лаика бих отговорил утвърдително. Уолтър Съливан говореше като типичен самоубиец. За първи път, откакто съм президент, изпитах такава дълбока безнадеждност. След този разговор новината за смъртта му никак не ме изненада. — Ричмънд хвърли един поглед към безизразното лице на Бъртън и продължи: — Ето защо ви попитах дали смятате, че има нещо вярно в слуховете, че Уолтър е намесен в убийството на онзи човек. Трябва да призная, че след телефонния разговор през главата ми мина тази мисъл.