— Много хубаво, мистър Фландърс, но защо да дойдете? — погледна го въпросително следователят.
— О, не ви ли казах? Простете — рече старецът и лицето му светна. — Пък аз си бъбря ли, бъбря. Ама характерът ми е такъв, тя, жена ми, го знае. От една година съм пенсионер. В завода дума не обелвах. Работех си на конвейера и си траех. А сега не можеш ми затвори устата. Пък и ушите ми са нащрек. Най обичам да седя в кафенето зад банката. И кафето е хубаво, и поничките си ги бива, а не като ония диетични измишльотини.
Франк започна да губи търпение.
— Та дойдох да ви покажа ей това — додаде бързичко старецът. — Ето. И за себе си имам едно копие — рече той и подаде пакетчето.
Франк го отвори. Вътре имаше видеокасета.
Фландърс свали шапката си. Главата му беше съвсем плешива, ако не се смятаха къдравите кичурчета около ушите.
— Има много добри кадри — продължи той въодушевено. — И на президента, и на убийството. Всичко съм хванал. Исусе мили! Аз търчах по петите на президента, разбирате ли? А взех, че налетях на стрелбата.
Франк се втренчи в стареца.
— Всичко съм записал. Пък вие ще прецените дали ви трябва — заключи Фландърс и погледна часовника си. — Хм. Ами аз да вървя. Закъснявам за обяда и жена ми ще се сърди.
Старецът се затътри към вратата. Франк се взря в касетата.
— А, щях да забравя едно нещо.
— Да?
— Дали ще ми споменат името, като пишат за всичко това?
— Кой да пише? — недоумяващо поклати глава Франк.
— Ами историците — рече разпалено старецът. — Да го нарекат например „Филмът на Фландърс“ или нещо подобно. Нали знаете… като едно време.
Следователят уморено разтърка слепоочията си.
— Като едно време ли?
— Да, като онзи Запрудър, който снимал убийството на Кенеди.
Франк най-сетне схвана за какво става дума.
— Непременно ще ги уведомя, мистър Фландърс. За всеки случай. За поколенията.
— Ей това ми трябваше — щастливо вдигна палец към него старецът. — Друго си е. За поколенията. Всичко хубаво, лейтенант Франк.
— Алън?
Ричмънд махна разсеяно на Ръсел да влезе и отново забоде поглед в бележника пред себе си. Видя каквото му трябваше, хлопна кориците и погледна безизразно шефката на канцеларията.
Ръсел изучаваше килима и притеснено триеше длани. Поколеба се известно време, после бързо прекоси кабинета и почти се свлече в едно от креслата.
— Не знам как да започна, Алън. Разбирам, че нищо не би могло да оправдае постъпката ми. Трябва да съм загубила разсъдъка си в онзи момент.
— Значи не се готвиш да ми обясняваш, че си го направила в мой интерес? — отпусна се назад Ричмънд, без да откъсва поглед от Глория.
— Не. Дойдох да си подам оставката.
— Май съм те подценявал, Глория — усмихна се президентът.
Той се изправи, заобиколи бюрото си и се наведе над нея.
— Всъщност постъпката ти е напълно оправдана. На твое място и аз щях да направя същото.
Ръсел го погледна изумена.
— Не ме разбирай погрешно, Глория. Подобно на всеки друг лидер аз очаквам преданост от служителите си. В същото време познавам добре слабостите и недостатъците на човешката раса. Не си правя никакви илюзии, че не сме водени единствено от животинските си инстинкти. Сдобих се с поста си, защото през целия си досегашен живот съм си внушавал, че на този свят никой не е по-важен от самия мен. Независимо от обстоятелствата и възможните препятствия. Никога, абсолютно никога не съм се отклонил от принципа си. Постъпката ти в онази нощ доказва единствено, че и ти така разсъждаваш.
— Знаеш ли какво се готвех да направя?
— Разбира се, Глория. Не те упреквам, задето си се възползвала от ситуацията, за да извлечеш максимална облага от нея впоследствие. Ей богу, цялата ни страна и особено този град се основават на същия принцип.
— Но когато Бъртън ти каза…
Ричмънд я прекъсна с вдигната ръка.
— Вярно е, че се поддадох на емоциите. Приех го като предателство. По-късно осъзнах, че постъпката ти е проява на характер, а не на някаква слабост.
Ръсел не можеше да проумее накъде бие.
— Това означава ли, че не искаш да си подавам оставката?
Президентът се наведе и я хвана да ръката.
— Не си спомням да си заявила подобно намерение, Глория. Толкова добре сме се опознали, че раздялата ни е просто невъзможна. Да смятаме ли въпроса за приключен?
Ръсел се изправи, за да си върви, а президентът пак седна зад бюрото си.
— Щях да забравя. Искам да обсъдим някои неща довечера. Семейството ми е извън града. Защо не дойдеш при мен да поговорим?
Ръсел се извърна озадачена.