Вратите на асансьора се отвориха и той излезе във фоайето. Светеха само няколко лампи и сумракът би потиснал Джак, ако не беше толкова вглъбен в собствените си мисли. Стигна до кабинета си, отби се в кухнята и си наля сода. Обикновено дори и в полунощ някои от колегите му си доработваха, гонейки срокове, но тази нощ навсякъде цареше хладна тишина.
Джак светна лампите и затвори вратата на кабинета зад себе си. Огледа царството, което скоро щеше да загуби. Обстановката бе впечатляваща. Мебелите бяха подбрани с вкус и се допълваха чудесно от скъпия килим и красивите тапети. Джак се спря пред дипломите си, окачени в рамки. Някои от тях му бяха стрували доста усилия. Други бяха спечелени съвършено лесно. Забеляза, че хартиите са събрани от пода. Екип от усърдни, понякога престараващи се чистачи се грижеха за уюта на разхвърляните, немарливи адвокати.
Джак седна зад бюрото си. Мекото кожено кресло бе по-удобно и от леглото в собствения му апартамент. Представи си разговора между Дженифър и баща й. Рансъм Болдуин щеше да побеснее, задето някой си е позволил да нанесе подобна обида на дъщеря му. Сигурно щеше да се обади във фирмата още утре сутринта, за да сложи край на кариерата му.
Джак никак не се притесняваше от това. Съжаляваше, че не е предизвикал бъдещия си тъст по-рано. Надяваше се да заработи пак като обществен защитник. Там му беше мястото и бездруго. За такава работа никой не можеше да му попречи. Всичките му беди започнаха, когато реши да се прави на велик. Нямаше да допусне отново подобна грешка.
Сети се за Кейт. Къде ли щеше да замине? Дали наистина бе намислила да зареже професията си? Джак си спомни изражението на лицето й и заключи, че решението й е съвсем категорично. Беше я помолил да остане също както преди четири години, но съпротивата й бе непробиваема. Сигурно я мъчеше чувството за вина. Друга възможна причина бе никога да не го е обичала. Като че ли не се беше замислял над този вариант… Съзнанието му не искаше да го признае. Заключението го поуплаши, но си каза, че вече нищо няма значение.
Лутър бе мъртъв. Кейт си отиваше. Животът му не се беше променил кой знае колко въпреки последните събития. Семейство Уитни невъзвратимо изчезваше от живота му.
Хвърли един поглед към розовите бележки по бюрото. Прочете рутинните съобщения и натисна бутона на телефонния секретар.
Тар Кримзън се беше обаждал на два пъти. Джак си каза, че ще му намери друг адвокат. И без това „Патън, Шоу и Лорд“ бяха твърде скъпи за него. Няколко други обаждания бяха свързани с делата на Болдуинови. Реши да ги остави за следващия избраник, на когото щеше да се спре лазерният поглед на Дженифър. Най-много го изненада последното съобщение. Прозвуча старчески, изнемощял женски глас. Джак изслуша записа няколко пъти.
„Мистър Греъм, вие не ме познавате. Казвам се Едуина Брум. Бях близка с Лутър Уитни.“
Брум ли? Името му звучеше познато.
„Лутър ми каза, че ако се случи нещо с него, трябва да изчакам малко и да ви изпратя пакета. Заръча ми да не го отварям. Каза, че бил като кутията на Пандора. Погледнеш ли, няма да останеш невредим. Мир на праха му. Добър човек беше. Вие не ми се обадихте. Затова реших да проверя дали сте получили пакета. Досега не съм използвала куриерски услуги. Дано да не съм объркала нещо. Обадете се, ако не сте го получили. Лутър каза, че става въпрос за нещо много важно, а той винаги говореше истината.“
Джак записа телефонния й номер. Провери в колко часа се е обадила. Оказа се, че е позвънила предишния ден сутринта. Претърси целия си кабинет, но не намери пакета. Хукна към офиса на секретарката си. Господи боже! Пакет от самия Лутър! Прокара ръка по косата си в опит да се съсредоточи. Сети се откъде му е познато името. Жената, която го бе потърсила, беше майката на самоубилата се прислужничка от имението на Съливан. Франк му беше разказал за случая. Предполагаше се, че по-младата Брум е била съучастничка на Лутър.
Джак набра номера на Едуина. Стори му се, че всяка секунда е безкрайна. Най-сетне чу сънлив старчески глас.
— Ало?
— Мисис Брум, безпокои ви Джак Греъм. Извинете за късния час.
— Мистър Греъм? — съвзе се Едуина. Гласът й прозвуча тревожно. Джак си я представи седнала в леглото, притиснала слушалката до гърдите си.
— Позволих си да ви обезпокоя, защото чух съобщението ви. Пакетът още не е стигнал до мен. Кога го изпратихте?
— Чакайте да си помисля — припряно рече старицата. — Ами че трябва да е било преди пет дни.
— Пазите ли бележката с номера на пратката? — притесни се Джак.
— Помня, че ми дадоха някакво листче. Сега ще ида да го взема.