— Защо охраната не е предприела мерки?
— Охраната ли? Че тия копелета изобщо не гледат мониторите през цялото време. Спокойни са, защото всичко върви на запис. Честно казано, човек може да се промъкне където си иска в наши дни.
— Възможно е в сградата да се е промъкнал и някой друг.
Милър се ухили презрително.
— Хич не ми се вярва, Сет. Това ти е проблемът на теб. Търсиш под вола теле. Нещата са по-прости, отколкото ти се струват.
— Как ще обясниш наличието на пистолета?
— Много хора притежават лично оръжие, Сет.
— Много ли? Колко са на брой?
— Нямаш представа колко са много!
— Може пък и да имам! — скръцна със зъби Франк.
— Защо се горещиш така? — сконфузи се Милър.
Франк не отговори. Доближи се до бюрото.
— Не знам. Казах ти, че с Греъм се познаваме. Не ми прилича на убиец. Наистина ли намерихте следи от пръстите му върху оръжието?
— Да. Съвършено ясно се виждат десният палец и показалецът. През живота си не бях виждал такива чудесни следи.
Франк се сепна. Разглеждаше бюрото. Полираната му повърхност бе опразнена. Върху нея се открояваше ясно малкото влажно кръгче.
— Къде е чашата?
— Кое?
Франк посочи кръгчето.
— Чашата, която е оставила тази следа. Намерихте ли я?
Милър сви рамене и се изкикоти.
— Не съм правил оглед на кухнята. Предоставям тази възможност на самия теб.
Милър се наведе, за да разпише доклада. Франк се възползва от възможността да разгледа по-отблизо бюрото. Забеляза кръглата следа от прах по средата. Нещо беше взето оттам. Нещо квадратно с ширина десетина сантиметра. Преспапието. Франк се усмихна.
След няколко минути тръгна по коридора. Пистолетът бе белязан от идеални отпечатъци. Съвършенството им будеше основателни подозрения. Франк бе видял самия пистолет — А .44 с напълно изтрит сериен номер — също както при самоубийството на Уолтър Съливан.
Франк тихичко се засмя. Беше постъпил правилно. Поточно казано, бе избрал правилното решение да не прави нищо.
Джак Греъм не го беше излъгал. Нито пък беше убил някого.
— Слушай, Бъртън, тази история взе да ми омръзва. Толкова време и нерви ми отне. Сигурно не си забравил, че трябва да управлявам тази страна — рече Ричмънд с притворени очи и изопнати пръсти, оформящи пирамида. Беше се разположил пред камината на Овалния кабинет. Продължи, преди да е дал възможност на Бъртън да отговори. — Вместо да приберете това нещо веднъж завинаги, вие сте изпратили още два трупа в моргата, а адвокатът на Уитни се разхожда на свобода, вероятно с вещественото доказателство, което да ни закопае до един. Страхотно се представихте!
— Греъм няма да иде в полицията, освен ако не си пада по затворническата храна и косматите съкилийници — рече Бъртън. Президентът не се помръдна. Лесно му беше да си седи пред камината. А Бъртън беше минал през ада, за да му спаси кожата. На всичкото отгоре и критикуваше. Сякаш Бъртън изпитваше наслада от убийствата на невинни хора!
— Хубаво, че си се сетил да го натопиш, но не можем да седим със скръстени ръце, докато не се доберем до ножа. При едно евентуално залавяне Джак Греъм ще го предаде на полицията, ако е в него.
— Мисля, че откупих малко време.
Президентът разтресе Бъртън за яките рамене.
— Искам да откриеш Джак Греъм и да го убедиш, че не бива да се изпречва на пътя ни.
— Кога да го убедя? Преди или след куршума?
— Довери се на личната си преценка — усмихна се мрачно президентът и се обърна към бюрото си.
Бъртън го гледаше в гръб. За миг си представи как допира дулото на пистолета в тила му и слага край на целия маскарад. Ричмънд бе заслужил смъртта си.
— Имаш ли представа къде е Греъм в момента?
— Не, но разполагам с надежден източник.
Бъртън не спомена разговора на Джак със Сет Франк тази сутрин. Знаеше, че адвокатът все ще разкрие къде се намира. Тогава щеше да го пипне. Пое дълбоко въздух. Едва ли можеше да бъде по-напрегнато. Играта бе навлязла в последния си стадий. Засега водеха с едно на нула. Дали Бъртън щеше да вкара решителния гол, или топката щеше да отхвръкне по невнимание към публиката?
Бил си каза, че втората възможност е за предпочитане, и излезе от Овалния кабинет.
Сет Франк седеше на бюрото си с поглед, вперен в часовника. Телефонът иззвъня точно в дванайсет.
Джак се обаждаше от улична кабина. Мислено благодари на Бога за ниските температури. Същата сутрин си беше купил дебело пухено яке с качулка, която прикриваше доста добре лицето му. Въпреки това имаше чувството, че всички минувачи го оглеждат подозрително.