Джак веднага изтича до него.
— Майка му стара! Тук става нещо странно, приятелю — рече на пресекулки полицаят и се подпря с ръка на стената.
— Хванахте ли го?
— Вие се оказахте прав — кимна той.
— Какво стана?
— Идете да видите. Аз трябва да повикам колегите си — отсече той, изпъна се и насочи предупредително показалеца си към Джак. — Не си отивайте. Струва ми се, че знаете повече, отколкото казвате. Ясно ли е?
Джак кимна бързичко. Полицаят се затича към будката, а Джак се запъти към ъгъла. Дали да остане? За какво? За да дочака да го арестуват? Трябва да си плюе на петите. И все пак, нещо го спираше да постъпи така. Беше сигурен, че познава отнякъде мнимия бездомник. Чудеше се откъде.
Вдигна поглед към служебния коридор на метрото. В далечния му край се виждаше купчина дрипи. Светлината едва мъждукаше. Джак се приближи и разбра, че подгоненият наистина лежи там. Направи още няколко крачки и спря. Предпочиташе ченгетата вече да са тук. Беше толкова тихо и тъмно. Тялото на земята не помръдваше. И сякаш не дишаше. Да не би да беше мъртъв? Нима полицаят го беше убил?
Най-сетне Джак се реши да коленичи до дегизирания мъж. Дори противната миризма на дрехите бе автентична. От сплъстената коса обаче се оцеждаше тънка струйка кръв. Джак повдигна перуката. Видя дълбоката рана. Ето чий вик е чул. Полицаят трябва да го бе цапардосал, докато са се боричкали. Играта свърши. Бяха се опитали да измамят Джак, но този път не им провървя. Прииска му се да махне перуката, за да види кой го е преследвал. Реши да почака. Беше добре, че в случая е замесена и полицията. Щеше да им предаде ножа за писма. Нямаше как да не им се довери.
Изправи се и забеляза, че полицаят крачи енергично по коридора. Поклати глава. Как само щеше да го изненада. Това ще е звездният миг в кариерата ти, момче.
Джак тръгна напред. В този миг полицаят извади от кобура деветмилиметров пистолет.
— Мистър Греъм?
Джак сви рамене и се усмихна. Все някога трябваше да го разпознаят.
— Самият аз — отвърна той. — Имам нещо за вас.
— Знам, Джак. Именно това ми трябва.
Усмивката на лицето му замръзна. Тим Колин пристъпи към него с пръст върху спусъка.
Сет Франк крачеше с ускорен пулс към спирката на метрото. Най-сетне щеше да се сдобие с ценния нож. Предостави си как ще се зарадва Лора Саймън. Франк беше почти сигурен, че следите ще съвпаднат с отпечатъците в някой от компютърните файлове. И тогава всички разяждащи го въпроси щяха да получат отговор.
Джак се взря в лицето на нападателя си. Нямаше кой знае какъв шанс да се измъкне. Погледна към купчината дрипи и новите обувки на безжизнените крака. Горкият несретник сигурно ги бе обул за първи път в живота си. Така и не бе могъл да им се нарадва.
— Този човек е мъртъв — рече гневно Джак. — Вие го убихте.
— Дай ми пакета, Джак.
— Кой сте вие, по дяволите?
— Има ли някакво значение? — каза Колин и постави заглушителя на пистолета си.
Джак се втренчи в дулото, насочено към гърдите му. Сети се за убийството на Лорд и любовницата му. Утре снимката му щеше да се появи по всички вестници заедно с тази на бездомника. Щяха да изкарат, че Джак го е пречукал и да тръбят как съдружникът на „Патън, Шоу и Лорд“ се е оказал масов убиец.
— Има.
— Тъй ли? — пристъпи напред Колин, хванал пистолета си две ръце.
— На ти го! — изкрещя Джак и метна пакета към главата на Колин. Куршумът улучи ръба на кутията вътре, отскочи и се заби в бетонната стена. В същия миг Джак се хвърли срещу нападателя си. Двамата бяха еднакви на ръст. Усети как всичкия въздух на Колин излиза, когато заби рамо в диафрагмата му. Хватките от едновремешните тренировки по борба му послужиха добре. В следващия миг го събори върху недружелюбно твърдата настилка. После хукна да бяга с все сили. Колин бавно се изправи на крака. Джак вече беше изчезнал зад ъгъла.
Агентът грабна пистолета и пакета. Виеше му се свят. Болката от съприкосновението с шестоъгълните плочи прорязваше главата му. Олюля се и се свлече на колене. Джак беше избягал, но ножът бе в ръцете им. Най-сетне успяха да се доберат до него. Колин хвана кутията по-здраво.
Джак профуча край будката на контрольора, хукна надолу по стълбите на ескалатора и се озова на перона. Не обърна никакво внимание на учудените погледи на чакащите. Качулката му се беше свлякла. Всички можеха да видят лицето му. Разнесоха се викове. Контрольорът го следваше по петите. Джак не престана да бяга, докато не стигна до изхода към Седемнайсета улица. Нито за миг не допускаше, че нападателят му е действал сам, но се съмняваше, че пазят всички изходи. Рамото още го болеше от схватката. Студеният въздух пронизваше болезнено дробовете му. Спря се едва след две пресечки. Загърна се в топлото яке и изведнъж си спомни, че е оставил кутията в метрото. Чукна чело о тъмното стъкло на една закусвалня „Макдоналдс“.