— Жалко, че повечето хора не мислят като вас — кимна Кейт.
Тя започна да отваря пакета.
Едуина я възпря с рязък тон.
— Спри, Кейт. Баща ти каза, че само Джак Греъм може да види съдържанието му. Само той. По-добре да се вслушаме в заръката му.
Кейт се пребори с оправданото си любопитство и остави пакетчето.
— Споменавал ли е нещо друго, мисис Брум? Знаеше ли кой е убил Кристин Съливан?
— Да.
— А съобщи ли ви името му? — погледна въпросително Кейт.
Едуина поклати енергично глава.
— Каза ми само едно нещо.
— Какво?
— Че няма да му повярвам, ако разбера кой е.
Кейт седна и се замисли.
— Какво ли е имал предвид?
— Ами и аз се изненадах от думите му.
— Защо? Защо се изненадахте?
— Защото Лутър бе най-почтеният човек, когото познавах. Не бих се усъмнила в нито една негова дума. Все едно, че Господ говореше през устата му.
— Значи убиецът е човек, когото никой не би заподозрял.
— Точно така. И аз си помислих същото.
— Благодаря ви, мисис Брум — изправи се Кейт.
— За теб съм Едуина. Името ми е малко странно, ама си нямам друго.
— Когато всичко приключи — усмихна се Кейт, — пак ще ви дойда на гости, ако не възразявате. Тогава ще си поприказваме надълго и нашироко.
— Чудесно. Старостта си има и предимствата, и недостатъците. Най-лошата й страна е самотата.
Кейт се облече и тръгна към вратата. Пъхна пакетчето в чантата си.
— Това трябва да стесни кръга, нали, Кейт?
— Кое? — сепна се младата жена.
— Че е някой, за когото няма да повярваш. Тия хора се броят на пръсти.
Полицаят от охраната на болницата беше почервенял от притеснение.
— Не знам как е станало. Да ме е нямало най-много две-три минути.
— Не трябваше да напускаш поста си нито за секунда, Монро — упрекна го дребничкият му началник.
Провинилият се мъжага се потеше от срам.
— Ами жената ме помоли да й помогна за багажа и аз й помогнах.
— Знаех си аз, че е забъркана жена. Трябва да е била млада и хубава, някоя от занаята — извърна се с погнуса началникът. Как да се сети, че дамата е била самата Кейт Уитни и че двамата със Сет са стигнали вече на пет пресечки от болницата с нейната кола.
— Боли ли? — погледна тя следователя. Лицето й не изразяваше кой знае какво състрадание.
Франк леко докосна превръзката на главата си.
— Нищо подобно! Ти да видиш как ме удря шестгодишната ми дъщеричка! Мога ли да запаля една цигара? Откога, по дяволите, в болниците не се пуши?
Кейт затършува в чантата и му подаде пакета си.
Той запали и я огледа.
— Добре се справи с отвличането. Трябва да те вземат в киното.
— Ами и бездруго си сменям професията…
— Как е нашият приятел?
— Добре е. Поне засега. Трябва да му помогнем.
Тя зави по една улица и изгледа враждебно следователя.
— Слушай, убийството на Лутър не стана по моя вина. Да не мислиш, че съм се зарадвал на смъртта му?
— И Джак така каза.
— Защо не ми вярваш тогава?
— Няма значение дали ти вярвам, или не.
— За мен има значение, Кейт.
Тя спря на един червен светофар.
— Да речем, че постепенно свиквам с мисълта за твоите добри намерения. Доволен ли си?
— Не, но засега и това ще свърши работа.
Джак сви зад ъгъла и се постара да овладее нервите си. Бурята попремина и снегът бе спрял, но вятърът брулеше безжалостно. Джак духна премръзналите си ръце и разтърка зачервените от безсъние очи. Сребърният диск на луната висеше на черното небе. Той се озърна. Сградата от отсрещната страна беше тъмна и безлюдна. Тази, пред която беше застанал, отдавна беше затворила врати. Малцината, дръзнали да излязат в този студ, отминаваха с бърза крачка. В един момент улицата съвсем опустя. Джак се подслони под козирката на сградата и зачака.
На три пресечки от него едно раздрънкано такси спря до бордюра, задната врата се отвори и на тротоара стъпиха чифт ботуши с равни подметки. Таксито потегли мигновено и отново настана тишина. Кейт се сгуши в палтото си и забърза. Във втората пресечка бе спряла кола с изгасени фарове. Тя така и не я забеляза.
Джак я зърна, щом се появи откъм ъгъла на сградата. Той се озърна — навик, придобит през последните дни, който се надяваше да забрави. Приближи се бързо към нея. Нито Кейт, нито Джак видяха черния автомобил, който се подаде отстрани. Шофьорът извади бинокъл за нощно виждане.
— Божичко, та ти си замръзнал! Откога ме чакаш? — възкликна Кейт, щом се допря до леденостудената ръка на Джак.
— Отдавна. Стаята в мотела ме задушаваше. Просто не издържах. От мен затворник не става.