Кейт отвори чантичката си. Беше се обадила на Джак от един уличен телефон. Не можеше да му каже с какво разполага, но го уведоми, че се е сдобила с нещо от Едуина Брум. Джак реши да поеме останалия риск сам.
Той грабна пакетчето. Не беше трудно да се досети какво има вътре. Снимки.
Слава богу че не ме разочарова, Лутър!
— Как си? — взря се в нея той.
— Вече се посъвзех.
— Къде е Сет?
— Наблизо е. Той ще ме закара вкъщи.
Погледите им се срещнаха. Джак знаеше, че е най-добре Кейт да напусне страната за известно време, докато нещата се разминат или пък го осъдят за убийство. Случеше ли се второто, намеренията й да се премести другаде щяха да се окажат напълно разумни.
И все пак не му се искаше да се раздели с нея.
— Много благодаря — рече той ни в клин, ни в ръкав, сякаш тя му е доставила дрехите от пералнята или му е купила един-два сандвича.
— Какво смяташ да правиш?
— Не знам още. Важното е, че има надежда. Няма да се предам без бой.
— Само че не знаеш с кого се биеш. Това не е честно.
— Кой говори за честност? — усмихна се той. Вятърът завъртя вестниците по земята.
— Я по-добре тръгвай! Тук не е съвсем безопасно.
— Приготвила съм си защитен спрей.
— Само така.
Тя понечи да тръгне, но в последния момент го хвана за ръката.
— Пази се, Джак.
— Не се притеснявай за мен. Аз съм адвокат.
— Говоря сериозно.
— Знам — вдигна рамене той. — Обещавам ти да се пазя. — Пристъпи към Кейт и свали качулката си.
Бинокълът се насочи към откритото лице на Джак. Шофьорът посегна с разтреперани ръце към телефона в автомобила.
Джак и Кейт се прегърнаха. Обстоятелствата не намаляваха желанието му да я целуне, но той се постара да го потисне. Отдръпнаха се един от друг и Кейт се разплака. Джак се отдалечи с бързи крачки.
Кейт тръгна по улицата. Не забеляза черния автомобил, докато не чу воя на сирените. От всички страни изскочиха полицейски коли. Преследваха Джак. Кейт се извърна, но не успя да го види.
Черният автомобил беше спрял до бордюра. Шофьорът му се показа, размърда рунтавите си вежди и се усмихна самодоволно.
— Знаех си, че пътищата ни отново ще се пресекат, мис Уитни.
Кейт не го позна веднага.
— Аз съм Боб Гавин — засегна се той. — От „Вашингтон Поуст“.
Кейт се сети, че бе видяла същия автомобил пред къщата на Едуина.
— Вие сте ме следили.
— Точно така. Бях сигурен, че ще ме отведете до Греъм.
— А полицията? Вие ли ги повикахте?
Гавин кимна с усмивка. Очевидно беше доволен от себе си.
— Преди да са пристигнали ченгетата, искам да уточним някои подробности. Отговорете на въпросите ми и ще се постарая да излезете от тази каша не като съучастник, а като невинен наблюдател. Трябва ми нещо по-изобличаващо за Греъм.
Кейт побесня. Дълго потисканите й емоции щяха всеки момент да избухнат. Боб Гавин бе капката, която преля чашата.
Доближи ги една от полицейските коли. Следваха я още две.
— Слушай, Кейт, нямаш много време — каза той. — Аз ще те отърва от затвора, а пък ти ще ми подсигуриш наградата „Пулицър“ и краткия миг слава. Става ли?
Кейт се усмихна ехидно и отвърна съвсем спокойно:
— Ще ви подсигуря не славата, а главоболията, мистър Гавин.
Извади спрея от чантичката си и хладнокръвно го пръсна в лицето му.
Когато се разнесе воят на първата сирена, Джак хукна да бяга.
Стигна до края на улицата и се долепи до стената на една сграда. Студът щипеше лицето му. Боляха го дробовете. Съжали, задето е избрал такова пусто място. Знаеше, че продължи ли да тича, ще изглежда като мравка върху бял лист. Воят беше толкова силен, че трудно можеше да се определи откъде идва.
Всъщност колите прииждаха отвсякъде. Джак притича до следващия ъгъл, спря и се огледа. Видя полицейската блокада в края на улицата. Очевидно разполагаха с информация за местонахождението му и бяха решили да обградят района, след което постепенно да затягат обръча. Разполагаха с необходимото време и хора.
Добре, че Джак познаваше квартала. Много от някогашните му клиенти в съда бяха точно оттук. Техните мечти не се въртяха около образованието, добрата работа и любещата съпруга, а около грижите как да продадат малко дрога и да преживеят до следващия ден. Инстинкт за оцеляване. Джак се надяваше, че именно той ще му помогне.
Затича се по уличката. Нямаше представа какво ще се изпречи насреща му. Предположи, че лошото време е принудило повечето престъпници да си останат по къщите. Стана му смешно, когато си помисли, че никой от съдружниците му във фирмата не би припарил на такова място, ако ще и да го придружава цял отряд въоръжени. Това бе все едно да кацнат на друга планета.