Обърна се към недоумяващите агенти и се усмихна широко.
— Един информатор ни се обади. В повечето случаи тези сигнали са лъжливи, но сега ни провървя. Може и повишение да получа. Няма да ми се отрази зле. Всичко хубаво, господа. Много поздрави на президента.
Полицаите напуснаха сградата заедно със задържания. Бъртън погледна към Колин и извади снимките от палтото си. Джак Греъм не разполагаше с никакви доказателства. Каквото и да разправеше на полицаите, никой нямаше да му повярва. Горкото копеле. Един куршум в главата щеше да е далеч по-милостив изход за него. Двамата агенти прибраха пистолетите и излязоха.
Десет минути по-късно вратата на съседната стая се отвори и някой се вмъкна в стаята на Джак. Обърна телевизора и отвъртя задния капак. Имитацията беше великолепно изработена. Мъжът сръчно извади записващата камера отвътре и набута кабелите до стената.
В съседната стая се намираше звукозаписното устройство. Мъжът прибра кабела му в една чанта и извади касетката от гнездото.
Десет минути по-късно от мотела излезе забързан господин с раница на гръб. Тръгна наляво и стигна до автомобила със запален мотор в края на паркинга. Тар Кримзън подхвърли небрежно касетата към шофьора и се насочи към мотоциклета си — „Харли Дейвидсън“, хиляда и двеста кубика, най-голямата радост в живота му. Възседна го и потегли гръмовно в тъмната нощ. Монтирането на видеозаписното устройство се беше оказало играчка за него. Стандартната лента му свърши добра работа. Не знаеше какво е записал, но трябва да беше нещо много съществено, щом Джак му обеща безплатни правни услуги в продължение на цяла година. Докато пърпореше по булеварда, Тар се сети с усмивка за последния им разговор във фирмата, когато се беше похвалил с интереса си в технологиите за полицейски надзор.
Автомобилът от паркинга пред мотела също потегли. Сет Франк бе поставил едната си ръка на кормилото, а другата — върху касетата. Макар и да не бе почитател на седмото изкуство, очакваше с нетърпение да пусне видеото.
Бил Бъртън седеше в малката уютна спалня, където жена му бе заченала и четирите им деца. Двайсет и четири години бяха прекарали заедно. Бил Бъртън хранеше децата рано сутринта, преди да рапортува явяването си за сутрешната смяна, а съпругата му си поспиваше още малко.
Доскоро съдбата бе благосклонна към Бил Бъртън. Той така и не забогатя, но това нямаше голямо значение. Съпругата му завърши училището за медицински сестри, след като децата поотраснаха. Нейната заплата се отрази добре на семейния бюджет, но по-важното беше, че тя за първи път нравеше нещо единствено за себе си. Колко щастливи мигове бяха преживели в тази къща, разположена в китен и безопасен квартал. Престъпници е имало винаги. Те нямаше да се свършат, но и хората като Бъртън също щеше да ги има. Борбата между двата лагера нямаше да спре никога.
Бъртън погледна през прозореца на спалнята. Беше си взел почивен ден. Човек би помислил, че е някой набит дървар, ако съдеше по дънките, яркочервената фланела и грубите ботуши. Съпругата му разтоварваше багажника на колата. Току-що го бяха напълнили в супермаркета. От двайсет години пазаруваха все на този ден от седмицата. Бъртън наблюдаваше с възхищение как жена му се навежда, за да издърпа чантите. Петнайсетгодишната Крие и деветнайсетгодишната хубавица Сидни (която бе подлудила състудентите си в „Джонс Хопкинс“) помагаха на майка си. Другите им две деца вече се бяха отделили. От време на време се обаждаха за съвет при закупуването на къща или кола. Имаха дългосрочни планове за бъдещата си кариера. Колко приятни бяха тези разговори. Бъртън и съпругата му бяха истински късметлии с тези добри деца.
Бил седна на малката масичка в ъгъла, отключи чекмеджето и извади една кутия. Отвори капака й. Взе петте аудиокасети и ги сложи до писмото, което беше съчинил тази сутрин. Писмото беше адресирано до Сет Франк, на когото държеше да се издължи.
Отдолу се разнесе смях. Бъртън отиде до прозореца. Сидни и Крие бяха започнали бой със снежни топки, а съпругата му Шери се бе оказала между двете враждуващи страни. Боят завърши с групово изтъркулване на земята.
Бъртън се извърна и се разплака за първи път в живота си. По време на полицейския си стаж в ръцете му бяха издъхвали малки деца, пребити до смърт от собствените им родители. Беше видял какви ли не ужаси, но сега не се сдържа. Сълзите му имаха солен вкус. Той не ги избърса. Остави ги да се стичат по лицето му. Съпругата и децата скоро щяха да влязат в къщата. Вечерта щяха да ходят на ресторант. По ирония на съдбата Бил Бъртън навършваше четирийсет и пет.