Чу се проскърцване, щракване и вратата се завъртя.
Бъртън се провря в скривалището заедно с Колин. Включиха монтираното осветление и се огледаха.
Ръсел надникна. Веднага забеляза креслото. Погледът й случайно попадна на огледалната страна на вратата. Завеждащата президентската канцелария застина от ужас. Креслото гледаше право към леглото, където само допреди час тя и… Разтърка слепоочия. Прониза я непоносима болка.
Прозрачно огледало.
Извърна се към Бъртън, който се бе втренчил в огледалото през рамото й. Думите му, че някой ги е наблюдавал, се бяха оказали пророчески.
Той погледна безпомощно към Ръсел и каза:
— Трябва да е бил тук през цялото време. Представяте ли си?! Ах, мамка му! — Огледа празните рафтове. — Май е отнесъл доста неща със себе си — пари, бижута…
— Хич не ме интересува какво е отнесъл! — кресна Ръсел и посочи огледалото. — Този тип е видял и чул всичко, което стана тази вечер, а вие го оставихте да офейка.
— Записахме номера на колата му — опита се Колин да заслужи още една усмивка, но не му провървя.
— Много важно! Да не мислите, че ще ни чака на ъгъла!
Ръсел седна на леглото. Главата й щеше да се пръсне. Ако крадецът се е намирал в това помещение, той наистина е видял всичко. Ситуацията, която до този момент изглеждаше неприятна, но напълно контролируема, се бе превърнала в нелепа, неуправляема заплаха. Думите, с които я бе посрещнал Колин, потвърждаваха печалния извод.
Кучият син от тайника бе отмъкнал ножа за писма! Ножът с отпечатъци от пръсти и кървави петна щеше да попадне право в Белия дом!
Погледна огледалото, а после и леглото, където бе прекарала няколко блажени минути върху президента. Инстинктивно пристегна жакета си. Догади й се. Подпря се на колоната до себе си.
Колин излезе от тайника.
— Мис Ръсел, не забравяйте, че той също е извършил престъпление. Едва ли би се предал сам на ченгетата.
Ръсел трудно овладя пристъпа на гадене.
— Не е необходимо да се предаде. Не си ли чувал за изобретението, наречено „телефон“? Обзалагам се, че вече набира номера на „Вашингтон Поуст“. После ще почурулика на таблоидите, а към края на седмицата ще даде интервю за телевизията от някой екзотичен остров. Следва написването на книга и продуцирането на филм. Ама че гадория!
Ръсел си представи пакета, пътуващ към редакцията на „Вашингтон Поуст“, сградата на ФБР, министъра на правосъдието или кабинета на малцинствените групи в Сената — все места, способни да нанесат огромна политическа вреда. Да не говорим за наказателните последствия!
Пакетът с ножа ще се придружава от кратка бележка, приканваща получателите да сравнят отпечатъците от пръсти и кръв по ножа с тези на президента. Предложението ще звучи абсурдно, но ще бъде прието напълно сериозно. Как ще се откажат от подобна възможност! Отпечатъците на президента и бездруго вече бяха картотекирани. Ще установят сходство и на кръвната картина. Ще намерят трупа на Кристи, ще направят връзка между събитията и ще отприщят потока от въпроси.
И тя, и охраната щяха да заплатят с живота си. Заради гадния мошеник, който ги е наблюдавал през цялото време! Едва ли е очаквал, че тази вечер ще направи най-големия удар в живота си. Ставаше въпрос не за някой и друг долар, а за свалянето на един президент! Колко души имат този късмет! В сравнение с подобна сензация скандалът „Уотъргейт“ бе детинска закачка.
Ръсел едва стигна до банята. Бъртън хвърли един поглед към трупа и вдигна очи към Колин. Не си казаха нищо. Сърцата им биеха учестено. Ясната оценка на възможните последствия от случилото се правеха думите излишни. По липса на по-добро занимание се заеха с почистването на стаята. В този момент Ръсел повръщаше. След един час от тях нямаше и следа.
Вратата се притвори тихо зад него.
Лутър прецени, че разполага с не повече от ден-два. Въпреки евентуалния риск светна лампата и огледа дневната си.
Животът му бе излязъл от обичайното си, що-годе нормално русло и бе приел неочакван, ужасяващ обрат.
Свали раницата от гърба си, загаси лампата и се приближи до прозореца.
Нищо обезпокояващо. Тишина и спокойствие. Бягството от имението се бе оказало преживяване, по-страховито и от дузина разярени севернокорейци. Ръцете му още трепереха. По целия път обратно бе имал чувството, че всяка насрещна кола насочва фаровете си право в лицето му, за да измъкне страшната тайна от него. На два пъти се размина с полицейски автомобили и дъхът му спря.
Бе оставил откраднатата кола на паркинга за конфискувани превозни средства, откъдето я бе „наел“ по-рано тази вечер. Регистрационният й номер нямаше да насочи разследването към него, но все щеше да се намери някоя издайническа улика.