— Че иска ли питане — ти си точно петдесет и втора! С това тяло можеш да бъдеш манекен! Личният манекен на Дженифър Болдуин! — Тя обви напарфюмираните си ръце около раменете му и се притисна до гърба му. Джак усети внушителния й бюст и прокле липсата на време да се възползва от момента. Поне веднъж да се бяха любили далеч от онези стенописи с колесници и херувимчета! Може би нещата щяха да потръгнат…
Той погледна с копнеж тясното неоправено легло. На всичкото отгоре трябваше да работи цяла нощ. Дяволите да го вземат този Бари Алвис, както и нерешителния Реймънд Бишъп!
Защо ли при всяка среща с Дженифър си казваше, че нещата между тях биха могли да се наредят по-добре? Защо все се надяваше, че или тя, или той ще се променят достатъчно, за да намерят общ език на неутрална територия? Тази жена бе невероятно красива. Нямаше едно нещо, което да не е в нейна полза, а той пак не можеше да се успокои. Какво му ставаше?
Лимузината се придвижваше с лекота в поразредения поток от коли. Най-натовареният час бе отминал. В делничен ден центърът на Вашингтон обикновено опустяваше след седем.
Джак погледна годеницата си. Тънкото палтенце с баснословна цена се разтваряше точно над дълбокото деколте. Чертите на лицето й бяха съвършени. Имаше гладка кожа и прекрасна усмивка. Гъстата й кестенява коса бе вдигната на висок кок, макар че обикновено я носеше пусната. Изглеждаше като онези топ манекенки, за които се говори на малко име.
Той се намести по-близо до нея. Тя му се усмихна, провери дали гримът й не се е размазал и го погали по ръката.
Джак плъзна длан по бедрото й, повдигайки леко роклята. Тя го отблъсна.
— По-късно, а?
Джак се усмихна в отговор и промърмори, че по-късно може да го боли главата. Дженифър се изсмя, а той се сети, че тази нощ не бива да си позволява никакво „по-късно“.
Отпусна се на меката седалка и се втренчи в гледката през прозореца. Никога не беше влизал в Белия дом. Дженифър беше ходила там вече два пъти. Сигурно затова не се вълнуваше. Той намести папийонката си и приглади коса. Влизаха в алеята към паркинга.
Охраната на Белия дом направи старателната си рутинна проверка. Както обикновено, Дженифър привлече и мъжките, и женските погледи наоколо. Когато се наведе, за да оправи токчето на обувката си, гърдите й буквално щяха да се изсипят от роклята за пет хиляди долара. Служителите от мъжки пол се зарадваха особено много на тази гледка. Към Джак се отправиха обичайните завистливи погледи. Двамата влязоха в сградата и представиха гравираните си покани на сержант от Флота, който ги съпроводи по коридора към стълбите за Източния салон.
— По дяволите! — изохка президентът. Беше се навел да вземе екземпляр от речта си за тази вечер и болката го прободе чак до рамото. — Май е засегнато сухожилие, Глория.
Глория Ръсел седеше на едно от широките плюшени кресла, с които съпругата на президента бе обзавела Овалния кабинет.
Първата дама имаше добър вкус ако не друго. Беше с приятна външност, макар да не блестеше с интелект. Не уронваше авторитета на президента и стоеше добре до него по време на предизборни кампании.
Потеклото й беше завидно — фамилия със стари пари и стари връзки. Семейната обвързаност с представители на влиятелните, заможни консерватори не бе навредила на президентските отношения с либералите, тъй като с присъщия си чар Алън Ричмънд умееше да печели всички на своя страна и да постига консенсус. Привлекателната му външност също бе силен коз, макар и никой да не би го признал открито. Красноречието му бе завидно.
Един преуспяващ президент трябваше да си играе със словото.
— Май ще трябва да ме види лекар — рече навъсено президентът.
— Виж какво, Алън, не ми е много ясно как ще обясниш на пресата прободната си рана.
— Нали има лекарска тайна!
Ръсел въздъхна с досада. Ама че глупак!
— Алън, всичко, свързано с теб, става обществено достояние.
— Чак пък всичко!
— Ще видим как ще се наредят нещата. Неприятностите ни не са приключили.
Ръсел бе изпушила три кутии цигари и бе погълнала две кани кафе за един ден. Знаеше, че във всеки един миг цялата й кариера може да се сгромоляса. Представяше си полицаите, застанали пред вратата. Едва успяваше да се овладее да не хукне с писъци из стаята. От време на време я обливаха горещи вълни. В такива мигове стисваше зъби и сграбчваше облегалката на стола. Мисълта за пълното падение не я напускаше.
Президентът прегледа набързо речта си и запомни известна част, а останалото щеше да импровизира. Паметта му беше феноменална. Досега се бе възползвал отлично от това свое качество.