Бе тичал близо един час, докато попадне на познатото лице. Забеляза я пет минути преди да се сблъскат. Сърцето му бе забило тъй ускорено, че щеше да изскочи от вълнение. Вярно е, че съвсем не искаше да се стигне до изкълчване на глезена й, но иначе щеше ли да я има до себе си в колата? Нали това бе причината да я откара до дома й!
Кейт опъна косата си и я хвана на конска опашка с ластика, увит около китката й.
— Как е новата ти работа?
— Бомба. — Джак нямаше желание да обсъжда задълженията си. — Как е твоят старец?
— Би трябвало да знаеш по-добре от мен. — Кейт пък не желаеше да говори за баща си.
— Не съм го виждал от…
— Имаш късмет тогава — каза тя и млъкна.
Джак поклати глава. Не трябваше да споменава Лутър. Все се бе надявал, че бащата и дъщерята най-сетне са се сдобрили. Очевидно не бе настъпило никакво помирение.
— Чувам големи хвалби за тебе.
— Хайде де!
— Говоря сериозно!
— Откога така?
— Хората порастват, Кейт.
— Хората — да, но не и Джак Греъм.
Джак зави надясно по Конститюшън и се насочи към Юниън Стейшън. Усети, че го е сторил, преди да попита за посоката.
— Накъде да карам, Кейт?
— О, извинявай, че не ти казах. Покрай Конгреса, пусни се по Мериленд и оттам наляво по Трета.
— Харесваш ли квартала си?
— За моя джоб бива. Ти сигурно живееш в Джорджтаун, в ония огромни къщи с помещения за прислугата.
— Не съм се преместил — сви рамене Джак. — Още съм в апартамента.
Кейт го изгледа изпитателно.
— Какво правиш с огромната си заплата, Джак?
— Купувам си каквото ми харесва. На мен много не ми трябва — отвърна той на погледа й. — Хм, какво ще кажеш за по един сладолед във фунийка, поръсен с карамел?
— В тоя град го нямат, търсила съм.
Джак направи обратен завой, ухили се на ядосаните шофьори наоколо и даде газ.
— Явно, че не сте търсили достатъчно, уважаема прокурорке.
След трийсет минути паркираха пред блока й. Джак заобиколи колата, за да й помогне да слезе. Глезенът продължаваше да се подува. Дояждаха карамеловия сладолед.
— Ще те кача догоре.
— Мога и сама.
— Заради мен се изкълчи. Нека изкупя част от вината си.
— Всичко е наред, Джак — рече тя.
О, колко добре помнеше тази нейна реплика! Той се поусмихна и отстъпи назад. Кейт заизкачва бавно стълбите. Той тръгна към автомобила.
— Джак? — спря го гласът й. — Благодаря за сладоледа.
Той влезе в колата си и потегли. Така и не забеляза дребничкия старец, сврян сред дърветата до паркинга.
Лутър изскочи от скривалището си и огледа блока.
Бе променил външния си вид до неузнаваемост. Добре, че брадата му растеше бързо. Късо подстриганата му коса беше прибрана под шапчица. Слънчевите очила прикриваха очите му, а слабото му тяло бе увито в огромно палто.
Надяваше се да види дъщеря си поне веднъж, преди да замине. Изненада се от компанията на Джак, но нямаше нищо против двамата да се съберат отново. Джак му харесваше.
Сгуши се в палтото си. Вятърът се усилваше, а температурата бе спаднала под обичайната за сезона. Втренчи се в прозореца на Кейт.
Апартамент номер четиринайсет. Беше успял да се промъкне вътре няколко пъти — без знанието на дъщеря си, разбира се. Стандартната ключалка на входната врата бе истинска играчка за него. Сигурно бе по-трудно да я отключиш с ключ. Имаше навика да сяда на креслото в хола и да зарейва поглед сред десетките предмети, запазили спомена и за добри времена, и за доста разочарования.
Понякога затваряше очи, за да се наслади на различните ухания в стаята. Разпознаваше отлично ненатрапчивия аромат на парфюма й. Мебелите в дневната бяха солидни, обемисти и поизносени. Хладилникът бе почти винаги празен. Сърцето му се свиваше при вида на оскъдните, нездравословни количества храна. Иначе Кейт бе подредено момиче, но не се престараваше в чистенето.
Телефонът звънеше непрекъснато. Понякога се вслушваше в съобщенията и си казваше, че дъщеря му не е избрала подходяща професия. Като престъпник си даваше сметка за хилядите истински негодници, разхождащи се на свобода. За съжаление бе твърде късно да препоръча друго поприще на единствената си дъщеря.
Знаеше, че отношенията му с Кейт са малко странни, но се примиряваше с мисълта, че едва ли заслужава по-добро отношение. Спомни си своята жена. Нима получи някаква отплата за цялата си преданост и обич към него! Живя в страдания и беднотия. Най-сетне й дойде умът в главата да се разведе с него, но скоро след това почина. Лутър се запита за стотен път кое го накара да се върне към престъпния занаят. Сигурен бе, че не е нуждата от пари. Винаги бе живял скромно. По-голямата част от откраднатото бе раздадено, а не пропиляно. С избора си на занятие само подлуди от притеснение съпругата си и прогони дъщеря си. За стотен път не можа да намери отговор на въпроса си защо краде от добре подсигурените богаташи. Каза си, че сигурно иска просто да докаже способността си да го прави.