Вдигна отново поглед към апартамента на дъщеря си. Не се бе оказал добър баща. Какво очакваше от нея тогава? И все пак, кръвта вода не става. Бе готов да се качи горе, стига тя да го поиска, но знаеше, че няма.
Лутър тръгна забързан по улицата. Затича се, за да хване автобуса до метрото при Юниън Стейшън. Бе свикнал да разчита само на себе си. Животът на единак му се нравеше. Сега за първи път се почувства безкрайно самотен и му стана неприятно.
Заваля дъжд. Лутър гледаше как водата се стича по задното стъкло на автобуса и размазва гледката. Прииска му се да се върне, но знаеше, че няма връщане.
Обърна се, нахлупи шапка и издуха носа си. Вдигна вестника, захвърлен на седалката, и се зачете в заглавията. Чудеше се кога ще открият трупа на жертвата. Едва ли щеше да пропусне вестта. Смъртта на Кристи Съливан щеше да бъде сензация за целия град. Убийствата на богатите винаги бяха на първа страница. Бедняците можеха да се задоволят със ситните букви в криминалната хроника. Кристи Съливан щеше да заеме централното място на първа страница.
Той пусна вестника на земята и се присви на седалката. Първо ще трябва да разговаря с адвокат, а после ще изчезне завинаги. Автобусът се клатеше ритмично. Лутър притвори очи, но не се предаде на съня. Пренесе се в хола на дъщеря си, но този път двамата бяха заедно.
6
Лутър седна до кръглата масичка в оскъдно мебелирания кабинет. И тя, и столовете бяха стари и издраскани. Килимът бе захабен и доста зацапан. Единственият материал на бюрото освен собствената му папка бе кутийката с визитни картички. Той взе една от картичките на „Правни услуги Инк.“ и я завъртя с пръсти. Знаеше, че не е попаднал нито на най-реномираното, нито на най-доброто място в града. Фирмата се ръководеше от възпитаници на малки колежи без капка опит, които се хранеха главно с надежди за по-бляскава кариера. Така или иначе, годинките се нижеха една след друга, а те си оставаха само с мечтите за просторни кабинети, заможни клиенти и купища пари. Лутър и бездруго нямаше нужда от най-доброто в тази област. Трябваха му само бланки и дипломиран адвокат.
— Всичко е наред, мистър Уитни — рече енергичният младок от отсрещната страна. Сто на сто бе убеден, че кариерата му няма да свърши дотук. Измореното, отпуснато лице на колегата му в другия край на стаята обаче вещаеше тъжен край на надеждите. — Това е адвокатът Джери Бърнс, другият свидетел по завещанието ви. Разполагаме с писмена клетвена декларация, така че няма да се наложи да ходим в съда. — В стаята влезе намръщена четирийсетгодишна жена с бележник и писалка. — Филис е нашият нотариус. Желаете ли да прочета на глас условията на завещанието ви?
Джери Бърнс седеше зад бюрото си с ужасно отегчен вид. Зяпаше тавана и си представяше къде-къде по-приятни места. Той ръководеше фирмата, но се държеше тъй, сякаш по-скоро би чистил обора на някоя ферма в Средния запад. Бърнс се поизправи и изгледа младия си колега с презрение.
— Вече ги прочетох — отговори Лутър.
— Тогава да започваме — рече Бърнс.
След петнайсет минути Лутър напусна сградата на „Правни услуги Инк.“, тикнал две оригинални копия от завещанието си в джоба на палтото.
„Човек не може носа си да обърше без тия проклети адвокати! Няма как, след като те пишат законите. Всички останали са простосмъртни, хванати в капана.“ Сети се за Джак и се засмя. Джак не беше такъв. Той бе различен от останалите. Помисли си за Кейт и усмивката му застина. Кейт също не беше лоша. Нищо, че го мразеше.
Спря пред фотографската будка, за да си купи полароид и филм. Така нямаше да се наложи снимките да се проявяват в студио. Върна се в хотела си. Само след един час беше направил десет снимки. Постави ги в папка и ги скри в дъното на раницата си.
Седна и се загледа през прозореца. Размърда се след около час, колкото да се примъкне до леглото. Макар да бе корав човек, не беше натрупал достатъчно безразличие, та да отмине мълчаливо смъртта, без да се ужаси от несправедливото отнемане на чуждия живот. На всичкото отгоре в тая бъркотия бе замесен самият президент — човек, когото Лутър бе уважавал и бе подкрепил с гласа си на изборите. Човек, заел най-високия държавен пост и причинил смъртта на една нещастница с пиянските си своеволия. Лутър нямаше да е толкова потресен дори ако видеше някой от роднините си да извършва хладнокръвно убийство. Имаше чувството, че ръцете на президента бяха посегнали на собствения му живот.