Лутър се почувства безкрайно самотен. И бесен от гняв.
Най-тъжното бе, че на тоя тип щеше да му се размине.
Лутър си повтори за пореден път, че ако беше с трийсет години по-млад, щеше да се реши на открита битка. Но не беше. Нервите му все още бяха по-здрави от тези на връстниците му, ала като речните камъни ерозираха с годините. Не бяха като едно време. На неговата възраст трябваше да отстъпи битките на други, те да ги печелят или губят. Не бе способен да ги води сам. Трябваше да се примири с реалността. Налагаше се да го проумее веднъж завинаги.
Пак се взря в малкото огледало. В гърдите му се надигна ридание, което изведнъж изригна в малкото помещение.
Нищо не можеше да го извини за това, че не се осмели да излезе от тайника, за да спаси Кристи Съливан. Истината бе, че можеше да предотврати смъртта на младата жена. Ако бе изскочил навреме, тя още щеше да е жива. Ала той направи сделка за собствения си живот, заплащайки за него с чуждия — с живота на същество, прекарало на този свят само една трета от годините на Лутър. Беше постъпил като страхливец и тази мисъл го стисна за гърлото като боа, която заплашваше да го удуши.
Наведе се ниско над мивката. Краката му се подкосиха. Почувства се благодарен, задето се свлича надолу. Не можеше да понесе повторното взиране в огледалото. Самолетът се раздруса и на Лутър му се догади.
Изминаха няколко минути. Намокри една салфетка и изтри лицето и шията си. Най-сетне успя да се върне криво-ляво на мястото си. Докато самолетът летеше напред, чувството му за вина растеше с всеки изминал километър.
Телефонът звънеше. Кейт погледна часовника. Единайсет часът. Обикновено в такъв час изчакваше да чуе гласа, но този път ръката й се стрелна към слушалката, преди да се е включил телефонният секретар.
— Ало?
— Защо не си още на работа?
— Ти ли си, Джак?
— Как е глезенът?
— Имаш ли представа колко е часът!
— Обаждам се като на пациентка. Лекарите не спят.
— Твоята пациентка се чувства отлично. Благодаря за вниманието — усмихна се неволно Кейт.
— Сладолед, поръсен с карамел — лекарството, което винаги действа!
— О, значи има и други пациентки, така ли?
— Адвокатът ми ме посъветва да не отговарям на подобен въпрос.
— Добър съвет ти е дал.
Джак си я представяше седнала до телефона и заровила пръсти в косата си. Винаги правеше така, когато учеха заедно и той залягаше над търговското право, а тя — над френския.
— Косата ти се къдри по краищата и без да я сучеш на пръста.
Кейт дръпна ръката си, усмихна се, а после се намръщи. Последната реплика събуди много спомени, не всичките приятни.
— Късно е, Джак. Утре имам дело.
Джак се изправи и закрачи с безжичния телефон в ръка. Мъчеше се да измисли нещо, за да я задържи още малко. Изпита чувство на вина, сякаш нахлуваше неканен при нея. Дори неволно се озърна през рамо. Беше сам, разбира се.
— Извинявай, че звъня толкова късно.
— Няма нищо.
— Съжалявам, задето ти изкълчих глезена.
— Вече ми се извини.
— Аха. И как си иначе? Като изключим глезена.
— Виж какво, Джак, аз наистина трябва да поспя.
Той се бе надявал да чуе подобна реплика.
— Нека да обядваме заедно, тогава ще имаш време да ми кажеш.
— Обясних ти, че имам дело.
— След делото.
— Джак, не съм сигурна дали е разумно. Всъщност, сигурна съм, че не е.
Зачуди се какво намеква. Открай време имаше лошия навик да търси скрит смисъл в думите й.
— Ей богу, Кейт, става дума за един обяд. Няма да искам ръката ти я — засмя се той, осъзнавайки, че е направил гаф.
Кейт престана да играе с косата си. Изправи се и зърна отражението си в огледалото. Челото й се набразди от бръчки.
— Извинявай — побърза да каже Джак. — Нямах това предвид. Виж какво, утре аз черпя. Нали трябва да похарча всички тия пари за нещо! — Не получи отговор. Вече дори не беше сигурен дали не е затворила.
Джак бе упражнявал този разговор цели два часа. Бе обмислил всеки възможен въпрос, отговор и отклонение. Той ще бъде спокоен и любезен, Кейт ще е сговорчива. Всичко ще мине по мед и масло. Но досегашният разговор нямаше нищо общо с намеренията му. Реши да прибегне към резервния план. Удари го на молба.
— Моля те, Кейт. Трябва да поговорим. Умолявам те.
Кейт седна, подгъна крака и потърка стъпалата си. Пое си дълбоко въздух. Годините не я бяха променили колкото си мислеше. Хубаво или лошо бе това? Но сега нямаше време да разсъждава по въпроса.
— Къде и кога?
— В „Мортън“?
— На обяд ли?
Джак си представи недоумението на лицето й при мисълта за суперскъпия ресторант. Сигурно се чудеше в какъв свят живее сега той.