— Не се притеснявай, Бари. Нали за това ми плащат! — бе се извърнал Джак към вратата. Бари бе станал на крака.
— Виж, Джак, ние не сме се видели като хората още. Тази компания е дяволски голяма. Трябва да си поприказваме. Може и да обядваме заедно някой ден, а?
— Чудесна идея, Бари. Кажи на секретарката ти да уговори деня с моята секретарка.
Тогава Джак бе разбрал, че Бари Алвис не е лош човек. Беше се направил на важен, но какво толкова? Съдружниците например се отнасяха далеч по-зле с подчинените си. Освен това Бари бе първокласен адвокат и от него имаше какво да се научи.
Сега Джак се отби при Шийла, секретарката на Бари, но не я свари на бюрото й.
Тогава забеляза кашоните, подредени до стената. Вратата на Бари бе затворена. Джак почука, но не получи отговор. Огледа се и натисна дръжката. Не можеше да повярва на очите си. Рафтовете бяха опразнени, а на мястото на окачените дипломи и грамоти бяха останали бели петна.
По дяволите! Затвори вратата, извърна се и се сблъска с Шийла.
От нейната деловитост и безупречна външност нямаше и следа. Бе работила като секретарка на Бари в продължение на десет години. Джак я помнеше с гладко причесана коса и очила. Сега тя се взря в него и за миг в бледосините й очи проблесна гняв, после изчезна. Обърна се, отиде при бюрото си и се зае да пълни кашоните. Джак я гледаше недоумяващо.
— Какво става тук, Шийла? Къде е Бари? — Не получи отговор. Ръцете на секретарката се движеха все по-бързо, докато накрая буквално запокитваше нещата в кашоните. Джак се приближи към нея.
— Отговори ми, Шийла. Какво става, по дяволите? — сграбчи ръката й той. Тя го шляпна през пръстите, от което сама се шокира и седна отмаляла. Наведе бавно глава и се разрида.
Джак се огледа смутен. Да не би пък Бари да е починал? Възможно ли е да се е случило някакво нещастие, за което не са го предупредили? Нима фирмата бе толкова бездушна? Дали ще прочете за случилото се в следващото циркулярно писмо? Погледна ръцете си. Беше се разтреперил.
Седна на края на писалището и докосна лекичко Шийла по рамото. Опита се да я разговори, но не постигна успех.
Риданията ставаха все по-силни и сърцераздирателни. Най-сетне отнякъде дойдоха други две секретарки и я изведоха мълчаливо. И двете изгледаха Джак доста недружелюбно.
Какво бе сторил, за бога? Погледна часовника си. Оставаха му десет минути до срещата с Лорд. Изведнъж изпита истинска радост от предстоящия обяд. Лорд знаеше всичко за бъдещето на фирмата. Ненадейно му хрумна ужасяваща мисъл. Джак застина на място. Вечерята в Белия дом! Раздразнената му годеница… Тогава си бе позволил да спомене името на Бари Алвис. Нима тя бе способна на… Джак се втурна по коридора със скоростта на вихрушка.
Ресторант „Филмор“ бе сред забележителностите на Вашингтон, макар да съществуваше сравнително отскоро. Вратите му бяха от дебело махагоново дърво, с дръжки от месинг. Ръчно тъканите килими и завеси бяха изключително скъпи. Всяка маса представляваше малък остров, снабден с всичко необходимо за бизнеса, продължаващ по време на хранене. Предоставените телефони, факсове и копирни машини се използваха интензивно от клиентите. Изящната дърворезба на самите маси се допълваше от пищната тапицерия на столовете, заемани от истинския елит на политическите и деловите среди в столицата. Цените на заведението бяха достатъчна гаранция, че клиентелата няма да се промени.
Макар и оживен, ресторантът създаваше впечатлението за лежерност. Посетителите му не бяха хора, които позволяват да бъдат пришпорвани. Те установяваха собствено темпо на обслужването. Понякога самото им присъствие на дадена маса, многозначителното повдигане на вежда, тихото покашляне или съучастническият поглед съставляваха най-важната част от работата им за деня, която щеше да пожъне добри резултати за самите тях или този, когото представляваха. Салоните на ресторанта бяха истинска арена на властта и богатството.
Келнери с колосани ризи и папийонки се показваха и скриваха на дискретно премерени интервали. Редовните клиенти биваха ухажвани, изслушвани или оставяни насаме (според случая). Бакшишите доказваха, че усилията не остават незабелязани.
„Филмор“ бе любимото заведение за обяд на Санди Лорд. Той разгледа набързо менюто и плъзна проницателния си поглед наоколо. Намести пълното си тяло с отработена елегантност и внимателно приглади няколко сребристи кичура. Притесняваше го фактът, че познатите лица намаляват с течение на времето, отвлечени или от смъртта, или от пенсионерските южни курорти. Санди отмахна една прашинка от ръкавела си с избродиран монограм и въздъхна. Поне не можеше да се отрече, че е подбрал чисто заведение, а пък и чист град за живеене.