Никола Кесаровски
Абсолютната хармония
На Иван Даскалов
Объркани сънища се кръстосваха и сменяха в безкрайно проточилата се нощ, ужас и умора сковаваха нозете й като плъзнали коренища и когато не можеше повече да бяга от неведомото, вкопчило в кръста й ръце със стоманени пръсти, тя се вдигаше на един метър над земята и литваше. И пак, и пак…
Събуди я собственият й вик. Дълго се вслушва в някакво вътрешно ехо, което, глъхнейки, обхождаше мъглявите контури на до преди миг владеещия я абсурден свят. Трудно й беше да повярва в реалността на слънчевата априлска утрин. Отметна завивката. Усуканата около кръста нощница я задушаваше. Яркият, трептящ от свежест въздух я заслепи. Сякаш е слязъл от платно на импресионист, помисли тя примижала.
Стана. Свари кафе, напълни двулитровия термос. Гонгът на часовника я стресна. Шест. Сигурно е станал вече. Ако изобщо е лягал, разбира се.
Каква пролет!… Омайва те, през очи, ноздри и пори те обладава, ти не можеш да й устоиш — забелязваш я едва тогава, когато вече те е превзела до последното кътче на мислите ти, когато е филтрирала целия твой дух и от тебе е останало само едно антисептично чудо от чистота и бъдеще! И ти говори пролетта, с езика на миризми и светлинни трептения, не само на ума, а и на тялото ти внушава, че всичко е умно и красиво, че всичко е необходимо, че и най-излишното на пръв поглед осъществява някаква си там незнайна връзка, без която целият този пролетен свят би се сгромолясал. Нощните й кошмари, дори и те имаха своето място!
Нима всичко наоколо щеше да бъде така красиво, ако неволното съпоставяне с тях не размахваше сега възторжената си четка? А какво ли е да си художник сред тази звънтяща и жужаща пролет, която неистово се е засипала от всички страни?…
Но ето че Симеон вече дни наред не бе излизал от ателието…
Емилия умислено се изкачваше към таванския етаж. Ярки слънчеви петна раздвижваха мозайката на стълбището, в отсечения ритъм на нейните стъпки пролазваха по гърба й и пак се отпускаха върху мозайката, за да се повтарят и повтарят замислените движения на листата отвъд прозореца.
Остави термоса на перваза и отключи ателието. Ослуша се. Тишина. Уловила се беше напоследък, че идва със страх. Съседката й позвъни миналата седмица — мирис на изгоряло идел откъм ателието. Качи се тогава Емилия горе, кафеварката бълваше пушек и пара, остър мирис на овъглено кафе правеше въздуха труден за дишане, но всичко това не стигаше сякаш до Симеон, барикадиран в облаци от мисли. Седеше във фотьойла, заковал поглед в платното пред себе си… Тя почисти тогава, проветри и слезе долу. По нищо не пролича той да я е забелязал…
Взе термоса, поотвори с лакет вратата и гъвкаво се плъзна край нея.
След минута отвътре се чу вик — приглушен, сподавен, — вик на уплашена изненада, с длан на устата. После отново, но вече ужасен вик на ужасен човек!
С очи, каквито никога не е имало на красивото й младо лице, Емилия несръчно затупурка надолу. Влетя в апартамента, вратите зееха отворени след нея. Телефонът едва побираше смисъла на тревогата й:
— Ало, ало! Бърза помощ! С мъжа ми става нещо ужасно!!! Бързо! Адресът ли?…
С отмаляващ глас продиктува адреса. Хапеше пръсти и плачеше. Нямаше сили да седне…
Екипът на „Бърза помощ“ пристигна след по-малко от десет минути. Симеон Гетов седеше в един от луксозните кожени фотьойли в същото положение и в същото състояние, както го беше заварила жена му — абсолютно неподвижен. Съвършено вцепенен. Само очите му се движеха трескаво. Всички мускули бяха напрегнати до крайност. Тялото му — наведено напред, странно устремено и сковано в недостижимостта на един вечен миг поза! Беше като излято от метал. И с милиметър не можеше да се промени положението на ръка, крак или на пръст дори! Едно вкоравило се до твърдостта на бронзова скулптура човешко тяло, само очите на което по много странен налудничав начин се въртяха трескаво и все по-бързо. Концентрирали в себе си неописуемо напрежение, те като че ли всеки следващ миг щяха да изскочат от орбитите си и побеснели да полетят нанякъде…
След по-малко от час Симеон Гетов умря. Тялото му веднага се отпусна.
Докато лекарите се суетяха около умиращия, оперативните работници, извикани междувременно, огледаха ателието. Ателие като ателие, нищо особено — обширно, удобно и много добре обзаведено…
Обстоятелствата около смъртта на Симеон Гетов извънредно заинтригуваха специалистите по съдебна медицина в София. Консултациите със съответни институти също не доведоха до окончателно обяснение на случая. Във всяка версия, във всяко тълкуване оставаше и нещо непонятно.