Дълбок е бил светът, в който е живял този човек — Гетов. Даже и вън от всичко друго — с този си стремеж към абсолютното.
„…абсолютната хармония… съществува… Десислава е доказателство за това… Десислава е началото на доказателството… Аз трябва, аз мога и аз ще завърша това доказателство…“
Може би трябваше да цитирам тук само тази мисъл, защото тя е в същност фокусът, лайтмотивът на целите записки на Гетов. Позволих си да ви отегча с още няколко извадки, за да видите как, тръгвайки от възможни теми, той стига все до това АБСОЛЮТНО, все до АБСОЛЮТНАТА ХАРМОНИЯ, все до тази задача, която си е поставил и над чието решение непрекъснато е мислил. Останалата част от дневника доказва същото.
Какво ми донесе този дневник?
Накара ме да видя от съвсем нов ъгъл истинската сложност и истинската драма във вътрешния свят на Гетов. Една втора и една по-дълбока драма от тази, за която вече знаех — драмата на отношенията му с Емилия. Веднага си зададох очевидния въпрос — две драми ли са това в същност, или една, но в две действия?
Отговорът е не по-малко очевиден, поне за мен. Талантът на Гетов, какъвто той несъмнено притежавал, е изиграл роля на лемеж, който под тежестта на странния семеен живот задълбавал все по-надълбоко, прощавайте за несръчния израз, и по-надълбоко. Лемежът все повече се изострял, тежестта отгоре неспирно нараствала, дълбочината започнала да става страховита — защото нима не е страшно да установиш директен контакт с абсолютното, с неотстъпно обграждащата те като въздуха мисъл за него? И как ли е изглеждало ежедневието през очите на Гетов? Опитах се да си го представя, не мога да кажа, че успях, но позицията на самия Гетов ми ставаше все по-ясна.
С какво все пак ми помогна всичко това за разрешаването на задачата? Да, помогна ми, и то много! Още същия ден се застоях по-задълго пред едно от последните платна на Гетов, което преди това смятах (и не само аз) дори не за недовършена творба, а само за начало на нещо…
През този следобед Емилия не се чувствуваше добре и се опитваше да заспи долу в апартамента, а аз се качих в ателието.
Тук се налага да вмъкна една досадна подробност, досадна за мен, предполагам и за читателя. Страдам от диабет. Такава една популярна и неизлечима болест. Всекидневно, сутрин и вечер, си инжектирам инсулин — това ми осигурява относителна независимост от болестта, макар че, разбира се, за излекуване не става въпрос, че неотстъпно си се водим за ръка с нея вече години наред в миролюбива, общо взето, симбиоза, изключая моментите, когато досущ като загрижена съпруга кротко, но властно ще ми направи бележка пред някоя моя простъпка.
Наистина съм принуден да вмъкна в разказа си тази подробност от личен характер, защото тя в същност ме спаси!
Да, диабетът ми ме спаси, колкото и странно да звучи това.
Ето какво се случи.
Решил бях да се вгледам много внимателно и съвсем целенасочено в платната на Гетов. Щях не просто да ги гледам и изучавам, а да търся нещо конкретно в тях. Да търся абсолютното във всевъзможните му превъплъщения. Неясно, нали? Но колкото неясно беше последното като дефиниция, толкова по-ясно ми беше какво в същност искам! Бях убеден, че дори и по отсянката му само ще го позная, него, неясното търсено, след като тъй добре знаех, че то не може да не присъствува! Също като при някои от филмите на Годар: когато знаеш, че този филм е негов, когато знаеш, какво можеш да очакваш от Годар и го затърсиш съсредоточено, ти започваш да гледаш един филм безкрайно различен от онзи, който вижда седящият до теб, ако той не знае „номерата“ на Годар! Два съвсем различни филма гледате вие двамата на един и същ екран пред вас и този, който виждаш ти през очилата на информираността, е с няколко класи по-добър от другия… По такъв начин се загледах и аз в платната на Гетов през онзи следобед. Вглеждах се във всяка картина като в храст, зад който непременно има заек и когото, ако се напрегна още малко, ще видя. И естествено, заекът изскочи!
Както вече казах, тази картина се смяташе за недовършена. Нещо повече — смяташе се за начало на картина. Правоъгълно бяло платно, обрамчено (отвътре на тежката дървена рамка!) с още седем рамки, нарисувани с плътно, до антрацитно черно. Макар и една в друга, тези рамки не бяха концентрични. Не бяха и с еднаква дебелина — всяка със своя постоянна, но различна от тези на другите, дебелина. Създаваха някакъв бегъл ефект а ла Ешер, но най-вътрешната рамка обрамчваше все още по-голямата част от пространството на платното и се смяташе, че именно вътре в нея е предстояла и главната работа.