Вероятно бяха изминали десетина минути на взиране и размисъл, когато почувствувах, че ме обхваща онази характерна еуфория, която е начало на хипоглекимичния шок (опасно ниска захар в кръвта!) при диабетиците. Това е състояние, добре известно на всеки диабетик, инжектиращ си инсулин. Състояние, при което той незабавно трябва да се почерпи с нещо сладко. Самият аз много добре, за беда, познавам това нежелателно състояние. Случвало ми се е, и то нерядко. Направих необходимото и отново застанах пред платното. След няколко минути еуфорията пак ме споходи! Това ме изненада, не беше редно, повторих дозата сладкиш. Когато, загледан в платното, еуфорията се потрети, бях вече сигурен, че това е невъзможно! Реших да поизчакам. Тя ме обля властно! И необичайно силно! Чак се изплаших! Трескаво се запътих да потретя необходимата манипулация. Преди обаче да стигна до чантата, еуфорията отслабна, после се стопи съвсем. Поокопитих се. Но бях озадачен… И тогава, слава богу, ми хрумна да проверя кръвната си захар! Разполагах с нужния реактив. След три минути имах резултат — висока кръвна захар! Значи?
Значи — това не беше начало на хипоглекимия!
Това беше нещо друго!!!
Но какво?!
Не знаех. Никога не бях чувал за подобен феномен!
Замислен, неволно се приближих до картината, с поглед в нея. И отново… усетих обхващащата ме еуфория! Инстинктивно отстъпих. Отмина! Недоумявах! Повторих, вече за опит. Пространството около картината сякаш ми действуваше!…
Няколко пъти изпробвах предположението си. Никакво съмнение!
Обърнах картината към стената.
Ефектът… изчезна.
Нещо в платното ми действуваше.
Но кое?
За да разбера, трябваше да изследвам внимателно нарисуваното. А как можех да го сторя, когато ме обземаше странната еуфория, която, предположих, довеждаше до познатото от предишните два смъртни случая вцепенение, а след него и до смърт!
Решението впрочем открих лесно. Спомняте ли си онзи череп между двамата търговци в известната картина на Холбайн? Който, за да го видите, трябва да гледате картината косо! Загледах и аз косо платното на Гетов. Ефектът беше едва забележим. После започнах да оглеждам картината на части, закривайки останалото.
Чувствувах се много объркан. Търсех нещо — открих го като функция, като въздействие, но как и чрез какво бих могъл да го конкретизирам като структура?
Едно ми беше ясно засега — че никога друг път не съм бил така близо до смъртта и едновременно с това, че никога друг път не съм бил така близо до голямо откритие!…
И днес потръпвам, като си спомня за този следобед. Следобедът, когато Емилия не се чувствуваше добре и се опитваше да заспи долу в апартамента, а аз се качих в ателието и ако не страдах от диабет, щях да стана третата поредна жертва на странната картина.
Изучих подробно всички снимки, направени от следствените органи при вдигането на труповете. Разбира се, оказа се точно това, което вече знаех: и двамата — и Гетов, и Кюмюрджиев — са умрели, или по-право агонията им е започнала, когато са били vis-a-vis с тази картина.
Но какво беше това в нея, което убиваше хора?!
Експертизата показа, че в материала — дърво, платно, бои — няма нищо опасно, дори нищо необичайно: материал, с който боравят хиляди художници.
Кое убиваше тогава? Щом не е самият материал, остава… остава начинът, по който е разположен! Невъобразимо! Добре се насадих, мислех си, до хубав извод стигнах! Вземаш двайсет и пет грама черна боя, правиш с нея по определен начин няколко правоъгълника (седем по четири — двайсет и осем линии!) и получаваш… феноменално оръжие! Бързо, евтино и ефикасно! И… абсурдно, разбира се, смешно. Хайхо, както казваше Вонигът в една от книгите си.
Все по-ясно ми ставаше, че мъртвата точка, дето бях попаднал, е такава дълбока и стръмностенна потенциална яма, от която са в състояние да ме измъкнат само две неща, на които, впрочем, можех да разчитам с еднакво основание: Дядо Боже и Случайността.
Много добре съзнавах това.
И все пак фактът, че днес вие четете написаното тук, доказва, че една от горните две чудесии се намеси!
Дядо Боже? За него да не говорим. Още баба ми на времето си имаше функционално доказателство за несъществуването му: „Ако имаше господ, баби, отдавна да ме е чул!“.
Намеси се Нейно Величество Случайността!
„…Но шест или седем са в същност мозъчните ритми?…“
Това го произнесе транзисторът в ръцете на едно от момчетата, с които се разминах на улицата. Те отминаха и аз не чух колко са все пак — шест или седем — мозъчните ритми. Но че рамките (!) в странната картина на Гетов бяха точно седем, виж, това си го знаех много добре…