Така за първи път, и то благодарение на прищявката на гореупоменатата Нейно Величество Случайност свързах — съвсем механично наистина! — тези две седморки. Връзка, която впоследствие се оказа не чак толкова механична..
Често съм мислил след това за ролята на случайността и доколко тя все пак е случайна. И ми се струва, че малко пресилено наричаме случайна онази помощ, която обстоятелствата ни предлагат, когато тя ни е най-необходима, и че именно поради тази навременност ние й лепваме етикета „случайна“. Защото, питам се, за нажежената от хилядите опипвания с варианти за решение задача, за бременната в деветия месец проблемна ситуация, една или две са онези намеси, които ще те доведат до проблясъка за почти готовото вече решение? Не са една или две, много повече са. И те ще доведат до необходимото място, колкото и различни да са те, също както яйцето ще се разпука, за да се освободи пухкавата купчинка на заживялото вече пиленце, независимо къде точно по черупката ще зачука с пришпорената от самия ход на времето и живота човчица. Случайността идва към теб в множество варианти и форми, еднакво полезна, и въпросът е по-скоро в това, да я разпознаеш, да не я пропуснеш!… С това си отношение към случая не казвам нищо ново. В същите онези дни, когато настойчиво очаквах и дебнех случая, препрочитайки Леонардо Шаша, когото обожавам на места, срещнах и неговото мнение по този въпрос: „Елементите, които допринасят да се разкрият загадъчните или безпричинните престъпления, са откровенността3 на престъпниците, анонимният донос и случаят. И донякъде, само донякъде, прозорливостта на следователите“.
Пак в аспект „ролята на случайността“ не е без значение и следното. Ако на въпроса за професията ми отговоря „Научен работник“, ще бъде неточно, ако отговоря „Журналист“ — също. И то не защото съм нещо трето, а защото съм и двете в същност. Това екзотично съчетание беше, давам си сметка, великолепният катализатор, довел ме до откритието в края на краищата. Защото имах поглед върху последните резултати от кибернетичното моделиране на мозъчните процеси. (Това бе дори отделна глава в научно-популярната книга, върху която работех.) Така че съзнанието ми беше благодатна нива за смисъла на късия израз, произнесен от транзистора в ръцете на едно от момчетата, с които се разминах на улицата. И затова много по-странно би било в същност, ако, попаднало в нея, зърното не дадеше плод.
Седемте рамки и седемте мозъчни ритми… Дали пък именно тук не се крие „нещото“? Дали това възелче, ако успеех да развържа?
Трябваше да опитам. Отидох при Емилия и заговорихме за психическото състояние на Гетов през последните му дни.
— …Отбягваше ме и мен, и всяка друга жена. Почти не излизаше от ателието. Правеше някакви йогистки упражнения и автотренинг (наричаше го раджа-йога), защото, за беда, духът можел да бъде жив само чрез тялото. Отделяше време за това, въпреки че винаги и категорично говореше срещу древния лозунг „Здрав дух в здраво тяло“.
„…Здрав дух, викаше той, какво е това здрав дух? Здрав дух това е трезв разум. Трезви работи можеш да очакваш… «Как ще е кръгла земята бе, човек, ти луд ли си, ами хората нали ще изпопадат от долната й страна!» — това можеш да очакваш от трезвия разум! Въпреки че и той вече не е чак тъй искрен в наши дни. Сега и той захитря. Сега и той, като всичко, се преоблече според модата и се напръска с дезодорантите на времето. Днес ще се изпъчи самодоволно и трезво пред теб и ще ти разясни, че науката, изкуството и изобщо вървенето напред е вече колективно дело, че мисленето днес е въоръжено с такива методики, методологии, технологии и какви ли не още «логии», че добрата стара интуиция си остава хубав спомен за доброто старо време. Че няма защо да се пренапрягаш сам, защото днес всичко става строго организирано и с желязна методичност и друг път няма. Всуе се хабиш по цели нощи, съсипваш се само… — ще заключи накрая Блаженият Трезв Разум.“
… Не можете да си представите с каква само злъч и презрение Симеон говореше за това! И ставаше все по-затворен, все повече се вживяваше в ролята на изследовател-отшелник. Живееше в ателието си, но не по-различно от стилит — онези отшелници, дето живеят на върха на стълб! — с тази само разлика, че му носех храната и кафето, а не му ги издигах с кошница… Страхувах се за психиката му. Напоследък се задържаше с часове, взрян в едно и също бяло празно платно. Това ме плашеше. Страхувах се от всеки следващ ден, предчувствувах развръзката… Опитвах се да го накарам отново да съзре жената в мен, жената, която е обичал, която го обича, която той — тъй сложният! — обичаше все още по свой си сложен начин, чувствувах го. Но не успях. Това ме измъчваше, не мога да ви предам колко страдах, но нищо не можех да сторя. Започна да страни и от алкохола… Здрав беше физически, напълно и съвършено здрав! Но бягаше от физиката си…