Долавях все пак, че в този триъгълник, съвсем като в геометрията на Риман, не един, а два от ъглите са тъпи. Двата мъжки ъгъла, разбира се! Не знам дали с това предположение не напипвам обща закономерност в тресавището на любовната геометрия? Може би! Хм, любовната геометрия като житейски модел на римановата геометрия — и добре звучи, и правдоподобно… Не разбирам много от неевклидови геометрии и затова, още преди да се запозная с всички материали по делото, с двойно любопитство се насочих към пряка среща с острия ъгъл в случая — Емилия Гетова.
Тропически растения, живопис по всички стени, миниатюри, стълпотворение от дребна пластика, по особен начин пропускащи светлината леки пердета… Една своеобразна — и приглушена някак, и релефно оформена в същото време, запомняща се като цяло, без детайлите, атмосфера в обширния Г-образен хол.
Емилия Гетова, потънала дълбоко в себе си, потънала дълбоко и в лимоненожълтия фотьойл, някак издалеч слушаше притеснените ми думи. Унесено завъртваше кафяната чашка от китайски порцелан. Моята стоеше недокосната все още точно върху брадичката на Линкълн от огромната стодоларова банкнота — салфетка за модерното напоследък сервиране. И не че ми е чак толкова слаб ангелът, но не можех, а не се и опитвах да откъсна поглед от Емилия. Защото тя се оказа наистина забележителна жена! Забележителна и извън ролята си на жена-вамп, която ме беше довела при нея. Линкълн от салфетката ме фиксираше с упрек: „Ето че, казваше, ти така и не намери подходящо начало за този труден разговор. А другите умеят! Марк Твен помниш ли?…“. Как да не помнех! Първата си лекция започнал с думите: „Юлий Цезар е мъртъв. Абрахам Линкълн е мъртъв, а и аз не съм съвсем здрав напоследък…“ И публиката, разбира се, с отворено сърце се включила в лекцията му след такова начало… Бих искал да го видя сега и тук, на моето място, и да чуя какво адекватно начало би открил! Аз не можех. Усещах прошумяването на секундите; неподвижността на Емилия бе като мек и подканящ укор. Гледах я и се опитвах да говоря сравнително подредено.
— …Простете ми за дългите и, боя се, малко несвързани извинения и оправдания — говорех. — Съзнавам колко ви е тежко и колко неуместна е сякаш молбата ми за днешната среща. Но, вярвам, разбирате също, че тази неуместност е колкото неуместна, толкова и неизбежна, че навременността на разговора ни от гледна точка на търсенето на истината е по-важна от ненавременността му по отношение на вашите чувства и вашата болка… Поставям се изцяло на ваше място и ви разбирам. Но случилото се е толкова странно и необяснимо, че за мен всеки час е от значение! Не бива да допуснем някой дребен, но важен детайл да се замъгли, да се видоизмени или дори изгуби под патината на времето. Защото всяка секунда чука по контурите на случилото се и то се променя час след час и в моите, и във вашите очи… Вие не бързайте. Не се притеснявайте. Просто ми разкажете. Разкажете така, както сте виждала и преживявала нещата…
И така нататък. Много думи издумах. Стремях се да са топли и човешки, но някои се оказаха неуместни и приповдигнати. Това ме смущаваше още повече, неведнъж потърсих помощ в очите й. А тя въртеше своята изящна чашка с недокоснато кафе, без да откъсва поглед от него. Дългите й пръсти не трепваха. Силна жена. Това веднага пролича и от думите й, и от тона, с който ги произнасяше, не, с който ги извайваше!
— Разбирам… Интересуват ви сложните ми връзки с тези двама мъже, със Симеон и Огнян.. Със Симеон Гетов и Огнян Кюмюрджиев, които… вече ги няма… Разбирам. И ще се опитам да ги изясня и на вас, и на себе си…
Със Симеон се познавахме отдавна. Бях ученичка. За мен той беше първият мъж. И единственият… в известен смисъл. Той ми даде да разбера, че на този свят има и мъже, че те са нещо много-много, неизразимо голямо, да разбера, че за жената истинският свят съществува дотолкова, доколкото тя има до себе си истински мъж!… Симеон, знаете, още с първите си работи спечели спонтанно и всеобщо одобрение. Това не се случва често, ревниви са жреците на изкуството. Но при него беше точно така. Още с първите си платна той доказа, че изкуството на живописеца му е вродено, че е художник по призвание, майстор… „Майсторлък“, Това беше негова си дума и винаги заменяше с нея думата „изкуство“. Казваше, че в „изкуство“ има повече чувство, докато в „майсторлък“ — повече мисъл. Той отричаше и беше против намесата на неовладяното чувство в изкуството. А под овладяно чувство разбираше дотолкова и така смляно през механизмите на мисленето чувство, че от него да остане само мисъл… — Емилия бавно запали цигара. Пръстите й не трепваха — Не знам дали ме разбирате, дали се изразявам добре… Той умееше да говори. Умееше да изрази неща, за които аз трудно намирам думи. То беше и част от дарбата му. И знаете ли? Казах му веднъж това. Изразих възторга си от умението му да намира думите. А той ми се изсмя: „Глупости! — рече. — Думите! Какво са думите? Нищо и половина! Бои са думите. И от бои са по-лоши даже. А боите се продават с пари. Което можеш да купиш с пари, то е нищо!… И не в думите и боите е работата, а в съчетанието им, в съчетанието на думи с думи, на бои с бои… Какво е Джокондата? А? Какво е Джокондата? — Симеон нервно се разхождаше, горе бяхме тогава, в ателието. Тъкмо се бях прибрала от Огнян, рано сутринта… Занесох кафе, уморена бях и по някакъв случаен повод подхвърлих репликата си, а той се зае да й отговаря надълго. Мисля, че с този порой от думи не само ми отговаряше, но и засипваше все още неугасналото си чувство към мен… Към… тялото ми, искам да кажа, защото при нас това бяха различни неща!… Той знаеше къде бях прекарала нощта, а знаеше, защото сам бе настоявал за това. Да, сам! Много се тревожех за него — не търсеше връзка с мен, нито с други жени. Работеше, прекаляваше с работата, и пиеше, без да прекалява, той винаги си е пиел… — А? Какво е Джокондата?! — няколко пъти повтори тогава все този риторичен въпрос. — Джокондата, това е еди-колко си грама бои! Толкоз! Изчислили са го даже точно колко. И еди-колко си грама липово дърво. Материали за пет, десет или сто лева.