Плюс мъ-ъ-ъничката подробност — да избереш една от многото възможности за съчетаване на тези материали…“
Когато говореше, той се самохипнотизираше! Не гледаше никъде, не виждаше нищо. Само се движеше, движеше…
Прощавайте, аз едва ли ще ви бъда полезна, разбрахте ли нещо досега? Така е объркано всичко, така е объркано…
Симеон беше гений. Критиците го наричаха рядък талант, но той наистина беше гений! Аз бях съвършено наясно по този въпрос още от времето, когато сам той се смяташе за среден художник. И много добре разбирах това, макар че не винаги разбирах самия него. Ето, аз седя тихо в някое от креслата, без да виждам платното — той не обичаше да заничат зад гърба му като работи, — и го гледах. Хубаво и интересно беше да го наблюдаваш. Работеше бавно. Дълго седи пред платното, гледа го неподвижен и с шокиращо спокойна ръка, мудна дори, макар че съвсем не е тази думата, приготвяше четката и докосваше картината точно там, където трябва и точно така, както трябва. Не се налагаше да поправя… Преди да започне нова работа, не я износваше докрай, не я задържаше в ума си да отлежава, докато я види цялата, както мнозина свидетелствуват, включително и от тези, които сочеше за свои учители. Нито пък обратното — да застане пред платното, докато зреещата творба е все още само идея, чувство и усещане, — макар че именно този подход по прилягаше на неговата нагласа и той съзнателно и упорито му се съпротивляваше. Като момент за начало на работа по нова картина Симеон си беше фиксирал една междинна точка между тези две крайности и неведнъж с някакво впечатляващо опиянение е обяснявал що за точка е тя и как се проявява; независимо дали биваха съгласни с него или не, колегите му намираха за интересен този подход, въпреки че никой от тях, по собствените им признания, не е изживявал подобно нещо… Симеон говореше за някаква мъгла между себе си и платното на етапа на идеята и чувството. Звуци и настроение се сипели през нея, ясни и чисти, от материални по-материални, но отзад там нейде, невидими. Звънтящият лай на куче, шумът на неговите стъпки, полъхът на бръзгащата му опашка — обграден си от всичко това, част от него си, напрягаш очи да пронижеш мъглата… Докато в един момент тя започне сама да изтънява, после някакво вълмо изведнъж се отмести и ти мернеш ясен детайл от този отвъден и самостоятелен свят… Ето това бил мигът! Мярнатият детайл се проектира върху платното пред теб и ти го нанасяш. С това си осигуряваш пролука, постоянен тунел… Нататък било лесно. По ръбовете на пролуката мъглата постепенно започва да се стопява във всички посоки, а картината бавно и властно се разстила, докато запълни рамката… Да, за рамката! Тя беше за него една самостоятелна тема, отделен и важен етап! Често се е ядосвал, че рамката се оказва със сантиметър или два несъответствуваща на необходимото. Точно така, на необходимото, казваше! Това наистина ме е удивлявало, не съм го разбирала. Ето, той предварително изчисляваше размера и пропорцията дължина към широчина на всяка рамка според бъдещото й съдържание! Но понякога рамката се оказваше по-голяма или по-малка и това, което най-много ме е учудвало, е, че грешката с тези няколко сантиметра винаги биваше едновременно и вертикална, и хоризонтална! По неговите думи, разбира се. Грешката, обясняваше той, иде оттам, че, когато онова първо петънце от картината се проектирало през пролуката на мъглата, той е бил на една крачка по-близо до платното, или на крачка по-далеч, отколкото е трябвало… Странно и някак пресилено ми изглеждаше всичко това, но пък и виждах, че за самия него то си е съвсем реален проблем, съвсем реален обект от неговата работа — както цвета, рисунъка или композицията например… Казах преди малко „изчисляваше“. Той изчисляваше, да, изчисляваше чувството, което исканата мазка в съчетание с обкръжението си ще предизвика в зрителя, сам наричаше изчисляване всичко това, макар че как го правеше и какво в същност правеше, не знам… Дълго седи, гледа, „изчислява“ — не пушеше, когато работи, — пък вземе четката и разположи изчисленото… Видя ме веднъж, че стоя тук, и каза с онзи негов тъй познат ми глух глас, с който се връщаше от „отвъдното“: „Знаеш ли колко е бил прав Сикейрос да обича най-много наситеночервеното и черното…“. Не можах да му задам „защо“-то си тогава, той веднага продължи да работи. Имаше предвид нещо, не го каза току-така, личеше си… Не знам дали ме разбирате правилно, можех да го гледам като работи, без да усещам хода на времето. Не му пречех с това, не ми е казвал…