Казвал ми е другото, че без мен, без мен в много особения смисъл, който и двамата съзнавахме, той не би могъл да работи. „Уморена си днес, изнервя те тази твоя работа на учена жена. Излез да се разведриш. Направи преди това по едно кафе.“ Не мога да ви обясня какво е чувствувал при тези си думи, опитвала съм се да го облека в мисъл, но не мога, макар че в същност всичко ми е съвършено ясно! Защото с тези си думи той ме пращаше при Огнян! Да, повярвайте ми! Там! И аз отивах! Не можех иначе. Разбирате ли? В това е част от особения смисъл на онова негово „без теб не бих могъл да направя нито черта! Ти си моя прожектор в отвъдното, откъдето идват виденията ми, картините ми. И ми светиш по-ясно, когато се чувствуваш добре. Иди да се поразтъпчеш…“
И аз отивах при Огнян. Иначе не можеше. Иначе наистина не можеше. Ако само се поразтъпчех и се върнех след час-два, той разбираше! И ми е правил скандали. „Моралистка! — крещял ми е. — Девственица! Погледни се!“ Беше дори по-мъжествен от Огнян. Но през последните години посягаше към мен само когато се напиеше…
Обичах ги и двамата. И Симеон, и Огнян. По два съвсем различни начина ги обичах, както и те самите бяха съвсем различни. Мисля, че животът със Симеон щеше да ми бъде достатъчен. Но сам той, подсъзнателно може би, искаше това, което беше… Защо? Не знам… Или може би с такава мисъл се оневинявам пред себе си…
Не ви ли омръзнах? Цяла вечност бих могла да говоря така, да разчепквам тези три живота — три живота, от чието съчетание се получава нещо ужасно…
И ако трябва все пак с едно изречение да озаглавя това съчетание, тази объркана картина от три живота, изречението е: „На Симеон давах всичко, от Огнян получавах всичко…“.
Може би ще ме запитате как съм могла да живея така?
Вижте, аз съм биохимичка…
Стоп!
Тя е биохимичка!
Биохимичка!
Тази дума отекна като изстрел сред хребетите на мозъчните ми гънки и една лавина от мисли се затъркаля надолу сред облаци изкрящо2 задоволство.
Тя е биохимичка и й е било трудно да живее такъв живот!
Не, не се връщах към хипотезата за предумишлено убийство при онези възможности, които има една биохимичка с ежедневие сред какви ли не фини химични съединения и отрови! Не! Друга мисъл ме обсеби при последните й думи. Мисълта за подсъзнателно убийство!
Спомних си за убийства и престъпления в по-старата криминална литература, извършвани в състояние на хипноза — деяния, за които престъпникът не си спомня нищо. И изведнъж в мисълта ми по нов начин се съчетаха две, как да ги нарека, две информации, два факта.
Първо. Възможността с химиотерапия да се изключи осъзнаването на това, което вършиш през определен период от време — без самият този период от време да се губи в спомена ти (а да остава маркиран само от чисто външната страна на извършените от теб действия).
Второ. Възможността съответните препарати да се погълнат в тежки, афектни за съзнанието минути, когато автоматизираните действия и подсъзнанието го дублират — каквито минути, това поне беше сигурно, Емилия Гетова е имала в изобилие…
Да, чувствувах, че съчетанието на тези две информации си струва да се огледа търпеливо и внимателно, под лупа! Но как трябваше да сторя това и въобще какво да предприема по-нататък?