Но е лъв! А не говеждо. (Което не е трудно да се провери.)
Какво търся и как да го постигна?
И двата отговора — в мъгла!
Но: „Ако птицата знаеше точно за какво пее, защо и кое в нея пее, тя не би пяла!“ — е казано.
А тя си не знае и… пее!
„Всяка трудност е светлина. Непреодолимата трудност — слънце!“
Помагат ми тези мисли, които срещам из книгите…
„Живописта позволява да се видят нещата такива, каквито са били веднъж, когато са били гледани с любов.“
„Човек, който никога не се е опитвал да се сравни с боговете, все още не е човек.“
„Ако вие не очаквате да откриете нещо неочаквано, няма и да го откриете…“
„Нещастни са хората, на които всичко им е ясно.“
„Всяка дарба е една задача.“
Помня стотици и хиляди такива крепки, широкоплещести мисли. И слава богу! Помагат ми да се крепя, да издържам…
Абсолютната хармония обединява в себе си всичко. Всичко! И безкрайната радост, и безкрайната печал.
Всичко!
Какво ли е да изживееш всичко това накуп?!
Прав е Чехов, сърцата се свиват пред съвършената красота. А пред абсолютната?
В една изложба на „Шипка“ 6 видях само безсмислени (и въобще беззарядни!) еквилибристични напъни. И сред тези образци на безжизнена живопис — една единствена хубава извивка на конска шия в движение към ведро с вода!
Зашеметяващо точно уловена извивка на устремена конска шия, миг преди да спре!
Но за мой ужас (да, невероятно, но така е нарисувано!), конската муцуна спокойно си пие вода!!!
Да! Пие си! Спокойно и отдавна!
А в същност — вижда се — прелестната шия с прелестно уловеното й прелестно движение е още в движение!
Още не е изтекъл мигът, в който тя спира;
И водата значи, не трябва да е разплискана от ведрото!
И муцуната, значи, не би могла все още да пие от водата!
А тя си пие!
Ужасно!!!
Какво е мислил и къде е гледал колегата?! И какъв колега ми е той? Автор!
По какви само странни пътечки вървим! И то: въпреки че всяко движение е движение към абсолютното, че всяка крачка е крачка към абсолютното, че целият този свят, че всичко в този свят е широк и гладък асфалтиран път към абсолютното. Път, по който обаче ние криволичим като по планински склон! Фактът, че сме хора — човешкото в нас! — ни пречи да се движим по осевата линия на този път. Човешкото в нас… Да, то! Защото човешките ни качества (положителните) са нашият най-голям недостатък и пречка в стремежа ни към абсолютното…
Видях първата изложба на млад художник, когото не познавам.
Нищо!
Нищо друго освен много добре намерени ракурси..
Но нима дарбата да намираш ракурси може да те направи художник?
За да видиш абсолютното, не ти е необходим специален ракурс. Него можеш да видиш от хиляди гледни точки… Като в платно на К.
Десислава…
Боянската църква…
Хиляда двеста петдесет и девета година…
Зората на българското Възраждане…
Джото, всепризнатият пръв и властен проблясък на европейското Възраждане е бил през същата тази хиляда двеста петдесет и девета година на… ядец! Не е бил роден още! На минус седем години е бил Джото, когато нашият Боянски майстор е правел чудесата си… Джото ди Бондоне, забележителният представител на Проторенесанса, който направил преврат в развитието на италианската живопис, който вмъкнал земното начало, жизнената убедителност, простотата на ситуациите, пластичната изразителност на жестовете, вътрешната изразителност на образа… е бил на минус седем години.
Но… можете да възразите, че Джото е само върхът на Проторенесанса! И дори да е бил наистина на минус седем години, когато българският Боянски майстор е изписал Десислава, имало е и други представители на същия този Проторенесанс, които са изписали велики неща, когато пък Боянският майстор е бил на минус седем години!
Да, но не е съвсем така.
Пример за това е дори Дучентото, италианският тринадесети век, турил началото на Проторенесанса; Дучентото с неговите безбройни местни художествени школи, в които се разраствали реалистичните тенденции на живописване (доколкото, разбира се, е могла да ги побере традиционната византийска и готическа иконография).
Пример за това е даже Чени ди Пено (Чимабуе, както е по-известен), върхът на Дучентото, учителят на Джото. Дори неговото изкуство се е развивало изцяло в руслото на византийската традиция… Но защо ли говоря за него?! Та той е бил на деветнадесет години, когато Боянският майстор е правел чудесата си, а чак през хиляда двеста осемдесет и пета година и по-късно е създал това, заради което все още го помним. Същото е и с Кавалини, когото, кой знае защо, поставям под Чимабуе.