О, не!
Шефа се оттласна от стената, но вече беше твърде късно, за да спре отвратителния боклук избълван от предателската уста на сенатора.
— Не съм убил брат ви, госпожице Морган. — Проклетият идиот изглеждаше почти радостен, когато завъртя очи като мъниста към Призрака и повдигна заострената си малка брадичка: — Това беше работа на Нейтън Уелър и неговия голям, остър нож.
Призрака изрева и се хвърли към сенатора.
— Махнете го от погледа ми! — успя да надвика врявата президентът и двамата агенти от тайните служби повлякоха псуващия и крещящ Алдъс към вратата, но не и преди единият от тях да подаде на генерал Фулър клетъчен телефон.
— Намерих го в джоба му — съобщи мъжът и Фулър кимна.
О, човече, Франк не искаше да поглежда, но не можа да се сдържи. Обърна поглед към Али и стомахът моментално го присви. Тя преглъщаше яростно сълзите си, докато се взираше право в опустошеното лице на Призрака. Горкият човек стоеше в средата на стаята със силно стиснати очи, сякаш това би могло по някакъв начин да накара реалността да изчезне.
— Нейт? — прошепна тя. — Вярно ли е?
Когато черните очи на Призрака се отвориха, в тях се четеше такава неописуема мъка, че имаше опасност закоравялото сърце на Франк Найт да се пръсне на хиляди парченца от съчувствие.
— Да — прошепна Призрака, а гласът му беше ужасна пародия на обикновено дълбокия му тембър.
Али се задави, след което се наведе и повърна върху скъпия античен килим в Овалния кабинет.
Глава 19
Мамка му!
Сякаш не се беше унизила достатъчно през последните няколко дни, та сега стигна дотам да направи и немислимото. Беше ли незаконно да се повръща в Овалния кабинет? Разбира се, навярно не би било проблем, ако го направи президентът. Дори той би могъл да страда понякога от стомашно неразположение, но да повърне един цивилен?
Тя погледна към масивната двойна врата, през която агентите от Тайните служби тъкмо извеждаха насила крещящия сенатор и зачака да се втурнат обратно вътре, да й сложат белезници и да я хвърлят в Гуантанамо за унищожаване на частна собственост или… или за разпръскване на биологично опасни материали в правителствена сграда, или за каквото и да беше там.
Но не.
Не се появиха никакви облечени в черно, гледащи строго мъже, които да я отведат. Слава богу! Не беше създадена да лежи в затвор. Плюс това, нали се сещате, имаше страх от тесни пространства.
Али въздъхна тежко и погледна още веднъж в посока на Нейт, но него го нямаше. Потърка с разтреперана ръка треперещите си устни и преглътна горчивите жлъчни сокове, останали в устата й.
— Нейт? — Тя се обърна към Франк. — Къде е той…
— Най-добре е да оставиш Призрака сам за няколко минути — посъветва я мрачно Шефа.
Тя се давеше в сълзи и не можа да направи нищо друго, освен да кимне.
Няколко минути.
Можеше да му ги даде.
И когато се върне, щеше да му каже, че не би могла да си представи каква неизмерима сила е била необходима, за да реши да сложи милостиво край на живота на брат й. Защото трябва да е било милост. Нямаше друго обяснение.
Щеше да му каже как не може да си представи света без него. Как мисълта за връщането й към улегналия й, скучен живот след всичко онова, което се бе случило, след всичко онова, което се случи между тях, я караше да иска да се свие на кълбо и да умре.
Щеше да му каже най-важното от всички неща. Щеше да му каже, че го обича…
Но секундите се превърнаха в минути, а минутите — в час, докато мъжете около нея обсъждаха съдбата на сенатор Алдъс.
Когато Франк най-накрая се обърна и я погледна, изражението му й каза всичко, което й бе необходимо да знае.
Нейт нямаше да се върне.
Главната квартира на „Черните рицари“ АД
Шест седмици по-късно…
— Вземаш си отпуск? — изръмжа Шефа от прага на отворената врата.
Беки вдигна поглед и после бързо го върна обратно към куфара, чийто цип в момента закопчаваше.
— Да — отвърна тя, настрои кода на секретната ключалка, сложи куфара на пода и издърпа телескопичната дръжка.
— Имаше ли намерение да го споделиш с мен, твоя шеф, в обозримо бъдеще?
— Веднага, след като слезех по стълбите, Шефе — отговори тя, мина покрай него и се отправи към споменатите стълби. Чу как големите му ботуши затракаха по металните стъпала. Всеки удар от стъпките му беше в съзвучие с тежкия ритъм на умореното й сърце.