Твърдата му челюст се затвори с едва доловимо за слуха щракване и Беки безучастно гледаше как мускулите на бузата му се стегнаха.
Той нямаше да я уволни. Или може би щеше да го направи.
Интересуваше ли я изобщо?
Ха, честно да си признае, вече просто не знаеше.
— Къде отиваш? — попита я накрая, а очите му блестяха с примирен гняв.
— На Сейшелските острови и след това в Мадагаскар — отговори. — Имам приятелка, която прави изследвания за докторската си дисертация там.
— Това е много далеч.
— Да, точно в това е целият смисъл.
Дълго, напрегнато мълчание легна между тях, докато той се взираше в лицето й. Молекулите в разделящия ги въздух започнаха да вибрират.
Къде беше онзи шибан нож, с който можеше да се реже натежалия от напрежение въздух, когато едно момиче има нужда от него?
— Не можеш да избягаш от… — Той прокара ръка през косата си и се намръщи, когато ставата на увреденото му рамо се измести. Искаше й се да му каже, че проклетото нещо трябва най-сетне да се фиксира, но знаеше, че няма да има полза. Франк не искаше да бъде извън строя за времето, което щеше да е необходимо за възстановяване след процедурата.
Инат, ето какъв беше той. Инат като муле.
Но за щастие, следващия месец, така или иначе, това нямаше да бъде неин проблем.
— Това, което искам да кажа, е — продължи той малко по-неуверено, — че се надявам да не съм аз причината да избягаш чак на другия край на света… или съм?
— Не бягам от теб или от нещо друго — увери го тя, лъжейки безочливо право в силно загриженото му лице. — Искам да се махна далеч от всичко.
— Но ще се върнеш, нали?
Изведнъж се почувства невероятно изчерпана.
— Ще се върна. Ако не го направя, кой ще плаща за ежеседмичния ми маникюр и педикюр? Освен това знаеш, че едно момиче трябва да се храни. — Опита да се усмихне, но по изражението на лицето му разбра, че усилията й са напразни.
— Добре. — Кимна отривисто и после галантно й отвори входната врата. Топлото септемврийско слънце нахлу в коридора и моментално ги заслепи. Тя използва това като извинение, за да сложи слънчевите си очила, надявайки се по този начин да скрие факта, че в очите й необяснимо защо имаше сълзи. — Наслади се на почивката си, Ребека. Отпусни се. Нека слънцето прогони проблемите ти.
Дум! Дум! Дум!
— Господи! — изписка Али и изпусна прясно изпечената бисквитка, която се готвеше да напъха в устата си. Някой се опитваше с всички сили да избие входната врата от пантите.
— Алиша Морган! — извика познат глас през масивната дървена повърхност. — Отвори! Знам, че си вътре!
Али се спъна в новия си килим и — Оу, оу, оу! — удари малкото си пръстче в дивана в безумния си устрем да отвори по-бързо вратата.
— Беки?! Какво, по дяволите, правиш тук? — попита, подскачайки на един крак, стиснала в длан пулсиращия си от болка пръст.
— Дойдох, за да набия малко разум в твоята упорита, безразсъдна, шибана… погрешно мислеща глава — изсъска Беки и нахлу в апартамента, влачейки след себе си малък куфар на колелца.
Мили Боже, нима тази жена възнамеряваше да отседне при нея?
— Това… ъъъ… бяха доста прилагателни — отбеляза, загледана в багажа й, объркана и неразбираща. Болката в крака бе забравена мигновено.
— О, не ми се прави на учителка и спри да зяпаш куфара ми, сякаш всеки момент ще му изникнат зъби и ще скочи да те ухапе. Няма да остана при теб. Ти си само една малка спирка от пътуването, което ще промени живота ми.
— Къде ще…
Беки махна нетърпеливо с ръка.
— Няма значение. Важното е, че си сгафила царски и ако в най-скоро време не замъкнеш задника си в Чикаго и не оправиш нещата, ще се наложи да избия всичките глупости от главата ти. Изобщо не се шегувам.
Мили Боже!
— Не…