— Знам, че не разбираш — прекъсна я Бунтарката, остави куфара и изпука кокалчетата на пръстите си като борец, който се готви да излезе на тепиха. След това наклони хубавата си руса глава наляво-надясно, за да отпусне мускулите на врата си. — Ти не заслужаваш непоколебимата преданост на Призрака. Не можеш да си представиш невъобразимата вина, която изпитва той за това, че му се е наложило да отнеме живота на най-добрия си приятел. Нямаш право да го виниш за смъртта на Григ, когато постъпката му е била адски героична проява на милост! Не можеш да…
— Права си — тихо призна Али и направи гримаса от болката в гърдите, която през последните шест седмици само нарастваше, докато вече не можеше да си поеме дъх.
Господи, Нейт! Прекрасният, верен, смел Нейт. Защо не отговори на нито едно мое обаждане?
— Така ли? — Беки спря да подскача от крак на крак и погледна за миг объркана. После поклати глава като куче, отръскващо се от вода. — Дяволски си права, така е.
Мамка му! Али щеше да се разплаче, ако не направеше нещо, за да отвлече вниманието си. Когато погледна в познатите кафяви очи на новата си приятелка, отчаяно, до болка закопня да види отново Нейт. Да види тези — ох, толкова кратки! — проблясъци на нежни емоции върху непроницаемото му лице, да чуе как изговаря с дълбокия си глас малкото думи, които се решаваше да произнесе, да почувства жизнеността на неговата твърда плът, макар и само за кратко.
— Тъкмо се канех да пия чай с бисквитки — промълви тя, преглъщайки едва-едва твърдата буца в гърлото си. — Искаш ли да се присъединиш?
— Ами, сигурно. Предполагам. Защо не. — Беки изглежда беше смутена, тъй като кършеше ръце и се оглеждаше неуверено. Явно не беше очаквала Али да прояви такава любезност.
Младата жена покани с жест гостенката си да я последва в кухнята, след което отдели време да си поеме дълбоко дъх и да преглътне глупавите си сълзи. Ако започнеше да плаче сега, не бе сигурна, че някога изобщо ще спре, а и не би спечелила Бунтарката на своя страна, нали?
Хмм, не. Определено не.
— Седни — кимна към малката масичка от ковано желязо в ъгъла и се зае с подреждането на подноса за чай.
— Леле! Страхотно! — промърмори Беки, когато домакинята постави старинен сребърен сервиз на масата.
Али се усмихна тъжно. За толкова дребна и изглеждаща крехка жена, Ребека Райхарт беше удивително твърда. През последните шест седмици си бе пожелавала да има поне частичка от смелостта на Беки повече пъти, отколкото можеше да преброи.
Докато наливаше чая, се чудеше как да зададе следващия въпрос, без да звучи патетично.
О, майната му!
— Как е той? — изтърси Али.
— Кой? — попита Бунтарката, отхапвайки от една бисквитка. — Призрака? Ужасно! Достатъчно лошо е, че е трябвало да… — Тя размаха ръка с останалата част от бисквитката. — Е, нали знаеш какво е трябвало да направи. И тогава ти го обвиняваш…
— Не го обвинявам — защити се Али. — Не го обвинявам, нито го съдя за смъртта на Григ. Имай ми малко вяра. Знам, че той… — Боже, беше толкова страшно да опише това с думи, камо ли да си представи ужаса от действителното деяние. Франк й беше дал папката по целия отвратителен инцидент, като й каза, че заслужава най-накрая да узнае истината.
Бе чела страхотиите, докато седеше на студените плочки на пода в банята, до тоалетната. Веднага след това беше изгорила листите и изхвърлила пепелта в устройството за битови отпадъци, като че ли по този начин можеше да направи така, че отвратителните думи изобщо да не са съществували. Но от време на време, щом затвореше очи, все още ги виждаше…
Задъха се, когато едно конкретно изречение проблесна в пулсиращата й глава, преди да има възможност да затръшне мислената врата пред него. Нямаше да се срине отново. Изглежда, че това беше всичко, което правеше напоследък.
— Знам, че го е направил, защото не е имал друга възможност. Смелостта, която е показал през този ден е била благословия за брат ми — прошепна, преглъщайки конвулсивно, взирайки се в тъмната повърхност на чая. После затвори очи.
О, Нейт!
— Опитах да му се обадя, преди да напусна Вашингтон — едва изрече Али. — Всеки ден, в продължение на една седмица след това, се опитвах да се свържа с него. Но той не отговори на обажданията ми.
— Да — кимна Беки. — Всички опитвахме да се свържем с него. Мисля, че този голям, глупав идиот си беше самоналожил един вид изгнание, но вече се върна. Трябва да отидеш при него.