Франк Найт — Шефа, притежаваше редкия талант да крещи ядосано името й, последвано от познатата ругатня. Това я караше да потръпне и да се усмихне едновременно. Смееше се, защото Рицарите обичаха да се шегуват с нея и да казват, че Франк е останал с погрешното впечатление, че фамилията й е По дяволите. А трепваше, защото освен баща й, единственият човек, който я наричаше Ребека, беше Франк — това я караше да се чувства така, сякаш е отново на шест. От доста време се чудеше дали той не го прави нарочно само за да подчертае разликата в годините им.
Сякаш с тази единствена дума крещеше: Да, забелязвам начина, по който ме гледаш, но съм достатъчно възрастен, за да ти бъда баща.
Което всъщност не беше вярно, освен ако не бе започнал сексуалните си приключения на тринадесет — въпреки че, ако се замисли по-сериозно, това изглеждаше напълно възможно. Беше виждала негови снимки. Дори на тринадесет е било очевидно, че Франк ще се превърне в красив мъж.
Разбира се, той никога не би се съгласил, че е красив. Напротив, беше го чувала да казва доста пъти: „Не мога да реша, кой има повече белези, аз или Фъстъка“.
Беки предполагаше, че това може да е вярно. Белегът от нож, разделящ лявата вежда на Франк, му придаваше вид на вечен скептик, докато малката бяла линия, извиваща се нагоре от ъгъла на устата му, караше пълните му устни да изглеждат още по-чувствени. Всичко това създаваше доста противоречива комбинация.
Добре, може би красив не беше точната дума, с която да го опише. Лицето му издаваше твърде силен характер, за да бъде обрисуван по този повърхностен начин. За нещастие, можеше да му се възхищава само от разстояние, защото той никога не й позволи да се приближи. Което не бе изненадващо, като се има предвид, че го дразнеше постоянно.
— Да, Франк? — отвърна невинно на рева, излязъл сякаш направо от дробовете му.
Франк.
Всички останали го наричаха Шефа, но не и тя. О, не. Не и когато произнасянето на малкото му име караше клепачите му да потрепват.
— Да не се опитваш да се убиеш? — изрева той. — Или искаш да получа сърдечен удар?
Сърдечен удар… как ли пък не.
Този мъж имаше пулс, заковаващ шестдесет удара в минута, и ниво на холестерола, което би накарало и триатлонист да заплаче от завист. По-вероятно бе да го удари мълния от ясно небе, отколкото да умре от сърдечен удар. И тъй като сметна последния въпрос за риторичен, не си направи труда да му отговори. Но когато й изкрещя:
— Свали си задника оттам! ВЕДНАГА! — Беки завъртя очи и изпълни точно това, което й беше наредено.
— Видях те — изръмжа мъжът, щом краката й стъпиха благополучно на земята.
— Няма начин да си забелязал, защото бях високо горе — отвърна с ръце на кръста, дъвчейки черешова близалка „Дум-Дум“, която бе пъхнала в устата си, преди да се заема с болта. Беше започнала да яде тези глупави неща преди три години, за да престане да пуши. За нещастие, бе заменила едно пристрастяване с друго.
— Така е. Нямаше как. Но ти току-що доказа, че съм бил прав. — Скритият подтекст — Хванах ли те! — буквално полетя от втория етаж на работилницата и се стовари върху главата й.
Младата жена прокле и го нарече под нос с цветисто име.
— И това чух — изрева той. Беки затвори уста, в случай че този път Франк казваше истината.
Когато трясъкът разтърси склада, Нейт инстинктивно се хвърли към Али, посягайки в същото време към полуавтоматичния пистолет четиридесет и пети калибър, който винаги държеше в колана на панталоните си. За щастие, преди да я блъсне на земята и да я покрие с тялото си, осъзна какво беше станало. А именно — Ребека Райхарт — Бунтарката, бе направила онова, което вършеше най-добре — вдигане на ужасен шум.
Едва успя да спре летящия си скок навреме. Което бе добре, защото в момента Фъстъка се беше вкопчил в главата на Али като някаква странна котешка версия на траперската шапка на Даниел Буун.
— О, боже мой, свалете го от мен! — прошепна тя.
Тънка струйка кръв се стичаше по лявото й слепоочие, в което котаракът бе забил острите си нокти, опитвайки да се закрепи в несигурната си поза.
Видът на червените капки, спускащи се надолу по бледата, безупречна скула, изпълни Нейт с желание да убива. Точно в този момент би започнал с Фъстъка, би продължил с Беки, докато стигне до Шефа, който крещеше по нея, с което не помагаше за успокояването на глупавата котка. Иди го разбери. Шефа винаги крещеше по нея.