— Хмм — беше всичко, което успя да каже, защото предизвикателният блясък в очите й го караше да обезумява от страст.
— Хмм? — повтори тя невярващо. Повдигна брадичка и стисна устни. — Добре. Виж какво, умнико. Като се има предвид количеството електроника, която носех несъзнателно, когато влязох тук, е повече от очевидно, че ще ни се наложи да изтърпим компанията си по някакъв начин. Поне за няколко дни. И ако искаме да се разбираме, ще се наложи да научиш как да използваш правилните думи. За бога, децата в детската градина имат по-богат речник от твоя.
— Импровизиран.
— Какво? — премига тя подозрително.
— Съпоставяне.
— Какво?
— Правдоподобност.
— Какви ги говориш, за бога?! — настоя Али.
Той сви рамене. Обичаше да наблюдава играта на емоциите по изразителното й лице.
— Доказвам, че знам повече думи от едно дете в детската градина.
Младата жена премигна.
Нима Нейт току-що се бе пошегувал?
Не-е. Не може да бъде. Това би означавало, че има чувство за хумор, от каквото тя бе абсолютно сигурна, че е лишен.
— Тогава защо никога не си използвал такива думи? — попита тя с ръце на кръста. Докато гледаше в него, се опита да не обръща внимание на широките рамене, очертани под тениската. — Кълна се, че понякога, когато говоря с теб, имам чувството, че разговарям с дърво. Много голямо, изключително солидно и мъжествено дърво.
Той направи физиономия, равностойна на свиване на рамене.
— Колкото по-малко думи използвам аз, толкова повече говориш ти.
— Ето, виждаш ли! — Тя завъртя очи. Този човек очевидно не разбираше нищо. — Това е проблемът. Ти се затваряш в себе си, което — Пуф! — щракна с пръсти, — ме кара да говоря още повече. Просто не мога да спра, думите излизат сами.
Нейт се засмя и сърцето на Али замря.
Боже, красив е! Усмивката преобрази лицето му, както изгрева променя нощта. Добре че не се усмихва много често, защото усмивката му беше смъртоносно оръжие. Далеч по-опасно за нежното сърце на едно момиче от снайпера, който бе използвал като морски пехотинец.
— Харесва ми начинът, по който се изразяваш — обясни простичко той, присвивайки леко рамене.
Боже, това й напомни на Били Боб Торнтън в „Бръсначът“12. Потисна кикота си.
— Ммм. Хмм. Смятам… — Тогава значението на думите му достигна до нея и тя го зяпна. — Наистина ли?
— Да — кимна той и кичур лъскава черна коса падна над челото му.
Поради някаква необяснима причина й се прииска да го докосне с пръсти. Да провери дали косата му е толкова копринено мека, колкото си спомняше, което беше доста странно, тъй като тя не го харесваше. Предпочиташе да стои колкото е възможно по-далеч от него.
Е… С изключение на онзи ден на плажа…
Мъката. Тогава всичко беше заради мъката… Или не? Да, най-вероятно. Всичко останало бе прекалено странно, за да мисли за него.
Али поклати глава.
— Но… но всеки път, когато започна да говоря, ти ме гледаш, сякаш съм някаква странна буболечка, лазеща по обувката ти.
Итън/Ози се закашля, за да прикрие смеха си и тогава Али си спомни, че имат публика. Погледна към масата и видя как другият мъж се опитва да имитира работа, размахвайки черната пръчка над празния й куфар.
Е, както и да е. Този разговор бе твърде вълнуващ, за да се тревожи за нещо толкова незначително, като присъствието на още някой, който да ги слуша.
Когато се обърна отново към Нейт, лицето му бе непроницаемо.
— Ето, виждаш ли? — Посочи лицето му. — Отново го правиш.
Младият мъж въздъхна тежко и започна да разглежда съсредоточено ботушите си.
— Не е нарочно. Изобщо не мисля, че си буболечка. Мисля, че си… — Поклати глава и хвърли поглед към Итън/Ози, който вече не се преструваше, че не ги слуша. Човекът ги зяпаше като омагьосан. Нейт се намръщи и сви рамене, сякаш търсеше най-подходящите думи. — Когато говориш, звучиш толкова щастлива, толкова слънчева.
Али бе потресена, пулсът й препускаше с такава скорост, че можеше да измине миля за минута, докато мозъкът й се разбърка като яйца за закуска. Нещата определено ставаха все по-странни. Като че ли целият ден, не, последните три месеца не бяха прекалено нереални, а сега Нейтън Уелър — Призрака, се държеше мило с нея.
12