— Липсваше ли нещо? Всичко ли беше на мястото си? — попита Ози, като се облегна на стола и прокара ръка през рошавата си коса. Хлапето може и да имаше лош вкус за тениски и музика, но IQ-то му направо излизаше извън скалата.
— Не, всичко си беше така, както го бях оставила, но имах това… това чувство. Знам, че звучи глупаво…
— Не е толкова глупаво, колкото си мислиш — увери я Франк. — Интуицията е мощен инструмент. Всеки един от седящите около тази маса, се е научил да й се доверява. Освен това, като се има предвид нивото на технологията, скрита в бельото ти, бих казал, че интуицията ти не е за пренебрегване.
Али му се усмихна с благодарност.
Явно днес трупам точки като твой герой нали, сладурче? Само ако знаеше какви диви фантазии за Беки се въртят в главата му, изражението й със сигурност щеше да бъде съвсем друго. Такова, каквото щеше да има някой, който е видял кварталния перверзник да се разхожда из детска площадка, пълна с деца, облечен с шлифер в средата на юли. Което описваше точно как се чувства, когато ставаше въпрос за Ребека Райхарт. Като мръсен старец с извратено подсъзнание.
По дяволите.
— Благодаря. — Али върна вниманието му отново към темата. — Това ме кара да се чувствам по-добре. За известно време бях започнала да мисля, че наистина съм луда. Сигурно ще ви прозвучи странно, но се радвам, че намерихте всички тези подслушвателни устройства в дрехите ми. Сега знам, че не съм си загубила ума.
— Значи се прибра от работа и усети, че някой е бил в дома ти — подкани я Ози. Както винаги, мозъкът на хлапака препускаше с десет стъпки напред, събираше информация и я подреждаше в разпознаваеми модели. — Какво стана след това?
— Нищо. — Али повдигна рамене и несъзнателно се плъзна малко по-надолу в стола. Жената скоро щеше да заеме легнало положение. — Поне за няколко дни не се случи нищо. Помислих си, че ставам параноичка, че може би личният ми радар се е побъркал, след като Григ ни напусна.
Франк мразеше евфемизмите, които хората употребяват, когато говорят за смъртта. Какво й е лошото на думата? Смърт. Мъртъв. Умрял. Тези думи бяха директни, прости и толкова по-кратки, отколкото „предал богу дух“, „ритнал камбаната“ или личният му фаворит — „гушнал букета“. Въпреки че технически погледнато последните две звучаха твърде лекомислено по негово мнение. Това вероятно беше така, защото се бе изправял пред смъртта и се бе разправял с нея през по-голямата част от живота си, и освен това предпочиташе да нарича нещата с истинските им имена.
Григ е мъртъв. Беше толкова просто и в същото време толкова сложно.
— Но седмица по-късно — продължи Али, — рано една сутрин, влязох в класната стая и… отново имах същото усещане. Сякаш някой е бил там. Но този път имах доказателство. Когато прегледах хронологията на компютъра си, забелязах, че някой го е включвал предишната вечер, около полунощ.
— Разбра ли какво са търсили? Кои файлове са отваряли? — попита Ози.
— Не… ъъъ… аз не съм толкова технически грамотна. Сега, като се замисля, предполагам, че може би трябваше да се обадя на една от онези фирми… „Гийк Скуод“ или каквито бяха там, за да видят дали ще могат да разберат какво е било правено с компютъра ми, но тогава училището излезе в лятна ваканция и аз започнах да го виждам и напълно забравих за случката.
— Да го виждаш? — Дан Карингтън или Дан Ман зададе въпроса, който се въртеше в главата на всеки един от тях.
— Да. — Али направи безпомощен жест. — Нещо такова.
— Може ли да изясниш? — настоя той.
Младата жена пое дълбоко дъх и се смъкна още в стола. Отпусна глава на облегалката, погледна към тавана и премигна няколко пъти, след което бързо се изправи отново.
Точно така, момиче, просто издръж още малко.
— Добре, вижте сега, трябва да разберете, че тогава си мислех, че полудявам, но продължавах да виждам този мъж с периферното си зрение. Никога директно пред мен. Само го мярвам тук и там. На паркинга пред супермаркета, няколко коли зад мен на червен светофар, влиза в магазина за сладолед срещу мястото, откъдето винаги си взимам кафе. Просто го зървам и после… го няма. Но вчера, веднага след като някакъв огромен звяр се опита да ме ограби… — Махна пренебрежително с ръка, когато всички около масата се разшумяха загрижени. — Не се притеснявайте. Не бях ранена, а грамадният идиот не успя да вземе чантата ми, благодарение на помощта на една гигантска пчела и една франзела. — Отново разсече въздуха с ръка. — Дълга история, която ще оставим за друг път. Както и да е. Веднага, след като нападателят ми избяга, видях мъжа, който ме следи от месеци, да излиза от магазина за деликатеси от другата страна на улицата. В онзи момент адреналинът ми беше много висок заради опита за грабеж, затова му извиках и можете ли да познаете какво направи той?