— Какво? — попита Беки. Очите й блестяха от вълнение. Проклетата жена обичаше неприятностите, живееше заради тях и, за огорчение на Франк, твърде често ги намираше.
— Избяга! — възкликна Али. — Просто скочи в джипа си и подкара с пълна газ. Пое в същата посока, в която хукна и нападателят. Затичах се след него… — Около масата се разнесе колективно ахване. — Да, да. — Тя завъртя очи и продължи, преди някой да успее да я прекъсне с коментара колко колосално глупав ход е предприела. — Знам. Глупаво, нали? Но толкова ми беше писнало от чувството, че полудявам. Не се притеснявайте. Едното от момчетата, които ми помогнаха да се справя с нападателя, ми попречи да го последвам.
Ози отвори лаптоп, тънък като лист хартия, а пръстите му надвиснаха над клавишите, напрегнати, подобно на змия, готова за атака.
— Марка, цвят, модел?
Младият Айнщайн бе изоставил очарователно вежливата си маска и сега бе изцяло концентриран в работата си. Това беше неговата специалност. Дайте на хлапето няколко късчета информация и той ще използва умопомрачителните си компютърни умения, за да открие останалите парчета от пъзела. Защото, според Ози, можеш да намериш всичко, ако имаш достъп до световната интернет мрежа и светкавичните пръсти на някой умен хакер. А по-умен от това хлапе трудно можеше да се намери.
— Съжалявам — поклати глава Али, — но с колите съм също толкова добра, колкото и с компютрите. Поне мога да кажа, че беше черна. Черна и голяма. Като форд експлорър или шевролет тахо.
— Значи джипът е бил произведен за вътрешния пазар? — попита Ози, пръстите му вече летяха по клавиатурата, докато погледът му остана залепен за лицето й.
Умопомрачителни умения.
За хиляден път Франк се поздрави за решението си да наеме Итън Сайкс направо от Военноморските сили.
— Не съм сигурна — отново поклати глава Али, — но успях да направя снимка на регистрационния номер.
Компютърният спец моментално спря да пише. В настъпилата оглушителна тишина можеше да се чуе звука от падаща игла. Беки бе тази, която я наруши.
Разбира се.
— Сритала си им задниците, сестро. Гордея се с теб.
Али Морган се изчерви красиво и прехапа устни. С крайчеца на окото си Шефа забеляза, че челюстта на Призрака потрепва.
— Благодаря — усмихна се тя, — но въпреки възторжените ви поздравления, ще отбележа, че не съм сигурна дали това ще е от голяма полза. Снимката е много неясна. — Али извади мобилния от задния джоб на дънките си и натисна няколко бутона. — Когато успях да измъкна телефона, автомобилът бе доста далече и трябваше да увелича кадъра…
— Показа ли снимката на полицията в Джаксънвил? — попита Франк. Чудеше се какво ли са казали местните власти за инцидента.
— Да. — Младата жена издаде звук на отвращение. — А когато им изложих теорията си, че има връзка между човека, който ме следи, и нападателя, те не ми повярваха. Аз обаче подозирам, че са ме сметнали за откачена. Вижте, знам, че историята звучи налудничаво, но съм убедена, че съм права. Онези двама мъже са свързани. Всичко, което става, е свързано.
Али подаде телефона си на Ози, той погледна екрана и пръстите му отново започнаха да летят по клавишите.
— Регистрационният номер е от Северна Каролина. Последният знак тук — тя почука по дисплея с нокът — прилича на B или R, а може би е 3.
— Няма значение — отвърна хакерът. — Мога да се справя и с това, което имам.
— Така ли? — Очите на Али светнаха. — В полицията в Джаксънвил казаха, че снимката е твърде неясна, за да може да послужи за нещо.
— Те не разполагат с моя софтуер за подобряване на изображението — похвали се младежът. Вълнението, изписано на лицето му, го караше да изглежда като дванадесетгодишен, което събуди болката в пострадалото рамо на Франк.
На тридесет и девет все още не се бе запътил към люлеещия се стол, но с навършването на четиридесет и при живота, който водеше, болките бяха неизбежни и не всичко функционираше перфектно, по дяволите. А болката в рамото беше най-досадното от настоящите му страдания. Посегна към шишенцето с ибупрофен, което държеше в джоба на панталоните си и бързо лапна няколко таблетки без вода, преди да засмуче отново близалката.