Беки затвори уста и се облегна в стола си. На лицето й бе изписана смесица от неподчинение и разочарование. Али не можеше да й помогне, но изпита симпатия към младата жена. Разбираше нуждата да държиш под око онези, които обичаш, и знаеше от собствен опит колко разочароващо може да бъде, щом не си в състояние да го направиш. Знаеше също, че ако имаше начин да рови незабелязано в нещата на Григ, подобно на Беки, щеше да го направи без да се замисли.
Може би това имаше нещо общо с тази допълнителна Х-хромозома. Сякаш наличието на матка и чифт яйчници прави индивида безкрайно любопитен. Но на каквото и да се дължеше това, тя изпълни сестринския си дълг и хвърли кратък съзаклятнически поглед към Беки. Младата жена й отвърна с неуверена усмивка.
— Не ти ли е споменавал за тази работа? — обърна се Франк към Нейт.
— Никога.
— Хмм… — Едрият мъж потърка наболата си брада и като хвърли възмутен поглед към Беки, се обърна към стената от компютри. — Ози? Имаш ли нещо против да влезеш в електронната поща на Григ, за да можем да видим за какво става въпрос?
— Вече съм се заел, Шефе — отвърна младежът.
Очевидно нещо около целия този сценарий не беше наред.
Стомахът на Али, който никога не е бил особено здрав, отново се разбунтува. Тя грабна кока-колата и бързо отпи глътка.
— Не е ли необичайно някой от вас да поема странични задачи? — попита тя, макар шестото чувство да й подсказваше, че отговорът няма да й хареса.
— Да — подчерта Франк. Тя отново отпи от колата. — Обикновено подобни неща не се случват. Никога. Но дори някой да се съгласи да поеме самостоятелна задача, това не става без поне един член от екипа да знае за нея. В случай че възникне нужда от подкрепление.
По дяволите!
— Виждаш ли? — изръмжа Беки. — Сега вече знаеш защо бях толкова притеснена и защо…
Франк й хвърли толкова свиреп поглед, че тя сви глава в раменете си, гласът й затихна и младата жена послушно се вторачи в масата пред себе си.
— Хмм… — промърмори Ози и Али реши, че започва да мрази тази дума. — Кратко и ясно. Някой си Джордан Дилейни — специален агент от ФБР, е помолил Григ да бъде частна охрана на парти, което сенатор Алдъс дава в чест на пакистанския посланик във Ватикана. Пич — простена хлапакът, — наистина ли има по един шибан служител за всяка подобна глупост! — Поклати рошавата си руса глава и продължи: — Както и да е. Според този имейл, Григ е щял да получи по-подробна информация след пристигането си във Вашингтон.
— Набери специален агент Дилейни по телефона — заповяда Франк. — Нека да разберем какво точно става тук, по дяволите.
Али се съгласи с него от все сърце.
— Охо! — измърмори Ози и тя реши, че това е поредният израз, който не желае да чува. — Не можем да говорим с Дилейни. Човекът е мъртъв.
— Мъртъв?! — извика Шефа. — Как? Кога?
— Автомобилна катастрофа, според това тук. — Младият мъж посочи екрана на компютъра. — Полицията предполага, че е заспал зад волана. Колата му е излетяла от надлез по магистрала 1 и се е озовала в Потомак на… — Той се наведе по-близо до монитора. — По дяволите! Катастрофата е станала същата нощ — по-точно рано сутринта, след като Григ е работил за сенатора.
О, човече, това не беше добре. Дори Али, която бе оптимист по природа, не повярва на такова голямо съвпадение.
Очевидно Франк също.
— Значи Григ поема задача за ФБР, без да каже на никого от нас — констатира той. — Същата нощ контактът му във ФБР умира, а след по-малко от двадесет и четири часа той е отвлечен насред Сирийската пустиня и измъчван от група терористи, които изобщо не би трябвало да се намират в този район? Нещо смърди.
— Да — съгласи се компютърният гений, — и този път това не са чорапите ти, Дан Ман.
Никой не беше в настроение да оцени опита му за шега.
— Добре. — Франк Найт удари с голямата си длан по масата и пое командването. — Смятам да се натрапя на генерал Фулър. Нека той да се свърже с онези чеки… ъъъ, извинете езика ми, дами, от ФБР. Надявам се да убеди директора им да погледне над какво е работел този агент Дилейни.
— Пич — изсумтя Дан, — пожелавам ти късмет. Тези хора са по-стиснати и от девствена пу… ъъъ — хвърли смутен поглед към Али и трепна, когато Пати го плесна зад врата. — Съжалявам — промърмори той, целуна ръката на жена си и погледна извинително, преди да се обърне отново към Франк. — Нека просто кажем, че те никога не са щастливи, когато трябва да споделят тайните си.