— Е, по-добре да станат щастливи иначе ще им подпалим задниците. — Шефа спря и се намръщи — Ъъъ, извинете отново, дами…
— О, мамка му, Франк — отсече Беки. — Няма да припаднем само защото си шибан кучи син с мръсна уста.
Али не успя да се въздържи и ъгълчетата на устните й се извиха леко нагоре. Пати се изкикоти зад шепата си, а Дан изсумтя.
Всички в стаята почувстваха как огромното напрежение намалява, подобно натегната тетива, която внезапно е била освободена. Няма нищо по-добро от смеха през сълзи. Благодаря, „Стоманени магнолии“.
Изглежда Франк бе единственият, който не намери малката реч на Бунтарката за забавна. Той я погледна така яростно, че Али се учуди как косата на другата жена не избухна внезапно в пламъци. Възхити й се, че бе успяла да контрира шефа на Черните рицари със своята „какво ще направиш по този въпрос“ усмивка.
— За ваша информация — подхвана Ози, — регистрационният номер, който е успяла да заснеме Али, принадлежи на тъмносин Линкълн Навигатор, собственост на мистър Джон Робърт Годфри, шестдесет и пет годишен мъж, който от двадесет и две години работи като директор на гимназия в Уилмингтън…
— Не! — Тя започна да клати глава, още преди младежът да е довършил. — Мога да направя разлика между черно и синьо. Колата беше черна. Черна като катран. А човекът зад волана бе по-скоро на тридесет и пет, а не на шестдесет и пет.
— Да — намеси се Дан. — Това би било твърде лесно.
— Какво? — попита тя.
— Първото нещо, което ще направи всеки професионалист, е да смени регистрационните номера, в случай че някой реши да разследва.
— О! — Раменете й увиснаха. Бе толкова горда, че е успяла да направи тази снимка. Значи всичко е било напразно. — И това е всичко?
— Не е задължително — увери я Франк. — Имаме някои връзки, които можем да задвижим и ще видим какво ще стане. Сега, знам, че си изморена, но искам да се концентрираш.
Младата жена изправи рамене и кимна. Използва всяка частица от самодисциплината, която притежаваше, за да продължи да функционира, въпреки болката в стомаха, лишения си от сън мозък, който сякаш функционираше под слой от лепкава смола, и желанието да се уедини, за да се отдаде на един хубав рев. Да не споменаваме факта, че от всичкото безалкохолно, което беше изпила, й се пикаеше като на кондуктор.
— Григ да ти е изпращал нещо необичайно? Файл или писмо? Или може би пакет?
Али прехапа долната си устна, докато напрягаше мудния си мозък.
— Не — поклати накрая глава, — нищо.
Глава 6
— Нямах никаква възможност, сър.
Дръзкият глас, идващ от телефона, изстреля кръвното на сенатор Алдъс право в небето, подобно на Олд Фейтфул14.
Лекарят му го бе предупредил да намали нивото на стреса. Можеше само да гадае как, по дяволите, би могъл да направи това, след като е заобиколен от малоумници. Ако се погледнеше в огледалото, лицето му вероятно щеше да бъде в същия цвят като виненочервената рокля, която, след много преправяния и корекции, жена му щеше да облече за тазвечерния благотворителен бал.
Неговата съпруга…
Беше се оженил за нея преди почти двадесет години, заради политическите връзки и буржоазния й произход. Мразеше я още тогава, като ненавистта му растеше с всеки изминал ден.
Само при мисълта за благоверната му, дебелата вена на челото му изпъкваше и започваше да пулсира с ритъма на сърцето му.
— Какво, мътните го взели, искаш да кажеш с това, че не си имал възможност? Тя е там от почти дванадесет часа! — Пластмасовият корпус на мобилния телефон изпращя предупредително и сенаторът си пое дълбоко дъх, за да се успокои, след което отпусна хватката си около апарата, преди да го е строшил.
— Госпожица Морган не е напускала територията на „Черните рицари“ АД.
— И какво от това? — Алдъс не беше в състояние да направи нищо друго, освен отново да стисне телефона, като си пожела това да е врата на този тъп идиот. Каква полза, че е наел бивш шпионин, когато копелето не можеше да направи нещо толкова просто като да хване малката и да я отвлече? Очевидно, сега обучението в ЦРУ, за разлика от едно време, съвсем не беше добро, щом обучаваха агенти от подобен калибър.
14