Тухлените стени придаваха на стаята приятна атмосфера, въпреки сребристия тръбопровод на вентилационната система и откритите тръби на тавана. Онзи, който бе направил стенописите в халето на работилницата, очевидно го биваше и в другите стилове на живописта, което си личеше от абстрактния диптих17 над леглото. Използваната техника беше съвсем различна, но богатството от цветове беше като отличителен подпис. Рисунката се вписваше перфектно, заедно с тюркоазнозелената покривка на леглото и килима, който покриваше частично лакирания дървен под.
Така че проблемът не бяха стаята или удобният матрак. Нито пък безсънието й се дължеше на Фъстъка, който се бе изпружил до нея и включил мотора на пълни обороти.
Е, може би имаше малко общо с това. Все едно бе легнала до реактивен двигател.
Но не това беше основният й проблем.
Страхуваше се.
Смяташе, че е уплашена, когато скочи в колата и пое от Северна Каролина към Чикаго с намерението да пристигне без да спира за почивки. Сега осъзна, че тогава е била просто стресната. Защото си беше мислила, че ще се появи тук, ще опише проблема си и ще остави Нейт да се погрижи за всичко, а тя ще се върне у дома, може би след кратка екскурзия из Магнифисънт Майл18.
Ха-ха! Колко наивно! Не само че не се случи онова, което си беше въобразявала, ами научи и че е била подслушвана, че брат й е действал самостоятелно — контактът му във ФБР беше мъртъв, а тя най-вероятно беше следена и взета на мушка от ЦРУ.
Ето защо наистина се страхуваше.
Чий живот живееше сега? Не и нейния собствен, това беше сигурно. Подобни неща не се случваха на детските учителки. Освен ако, разбира се, тези детски учителки са имали по-големи братя, които са се специализирали в тайни операции за правителството.
Какъвто, за съжаление, беше нейният случай.
Дявол да го вземе, Григ! Какво, за бога, си мислел, когато си ме вкарал във всичко това?
Веднага след като тази мисъл мина през ума й, Али се почувства виновна. Григ никога не би я поставил умишлено в опасност.
Тук имаше нещо друго, нещо, което продължаваше да човърка като червей най-отдалечените кътчета на мозъка й. Но колкото пъти опитваше да се съсредоточи върху това, просто се подхлъзваше все повече и повече в дълбините на подсъзнанието си. Добре, беше време да помисли за нещо по-различно. Това препоръчваше майка й винаги, когато мислено кръжеше около отговора като пеперуда около цвете.
Пое си дълбоко въздух и се постара да прочисти съзнанието си. И какво стана? Първото нещо, което й дойде наум, беше прекрасният, ужасен ден на плажа с Нейт. Жаркото слънце, топлещо голите й рамене, прохладните вълни, разбиващи се в брега с ярост и превръщащи се в пяна. Как чайките крещяха, сякаш й съчувстваха заради разбитото сърце. И как Нейт инстинктивно беше усетил странния копнеж вътре в нея. Онази необичайна нужда да почувстваш прекрасния, изпълнен с енергия живот, след като си се сблъскал с тъмния призрак на смъртта.
О, да, това не беше нещо ново, нито изненадваща реакция при загуба на близък. Може би тези неща бяха стари, колкото света. Несъмнено още пещерният човек е обладавал разгорещено своята партньорка, след като някой от племето е преминал във Великото неизвестно. В онзи момент фактът, че реакцията й не е съвсем необичайна, не й бе направил впечатление. Усещаше, че нещо вътре в нея умира и й беше необходимо… нещо. Нещо истинско и разтърсващо. Нещо, което да я предпази да не пропадне в черната бездна на мъката толкова дълбоко, че да не може да се върне никога повече.
И някак си Нейт беше усетил това. Беше разбрал. Потайният, намръщен и мрачен Нейтън Уелър беше видял нея през цялата болка и отчаяние. И онзи ден й беше направил рядък и прекрасен подарък.
Нежен.
Ето какъв беше той, когато отчаяно бе отдръпнала устните си от неговите и изненадващо безотговорно бе прошепнала: „Прави любов с мен“.
Още си спомняше как адамовата му ябълка подскочи и Нейт се вгледа в лицето й така, както правеше единствено той. С онази дива бдителност, с онази категорична настойчивост. Черни очи, които изгаряха душата й. Беше завладял устата й с целувка, която все още караше бузите й да се обливат с огнена топлина.
Той беше страстен, но — О! — толкова внимателен и нежен. Беше правил любов с устата й. Не съществуваше друг начин, по който да го опише. Собственическа, свирепа, състрадателна любов. И когато голямата му, покрита с белези и мазоли, длан, обхвана нежно лявата й гърда, тя бе въздъхнала. С ласкавото докосване на палеца си бе накарал зърното да се втвърди болезнено.