По дяволите! По дяволите!
Въздъхна дълбоко и наплиска пламналото си лице с хладка вода. Всичко това й идваше твърде много. И беше прекалено сложно.
Спря чешмата и се подсуши с пухкава тюркоазна кърпа. Тази нощ изобщо нямаше изгледи да заспи, така че можеше да слезе долу и да види дали има и други будни. Вероятно Беки ще бъде в настроение да споделят чаша вино — голяма чаша вино — и да си съчувстват взаимно, заради непрестанното им разочарование от мъжете.
Завърза колана на сатенения си халат и надникна в тихия коридор. Всички светлини бяха изгасени, включително и тези на долния етаж. Само под една врата се процеждаше слабо жълто сияние.
Стаята на Нейт.
Нима не беше абсурдно?
Единственият човек, с когото не искаше да сподели чаша вино, особено пък голяма чаша вино. Не се доверяваше на себе си, че ако изпие достатъчно алкохол, няма да го нападне, да го завърже за леглото и да седне върху лицето му.
Но все пак имаше нещо, което искаше да изяснят…
Глава 8
— Хайде! — промърмори Нейт, когато видя на екрана на лаптопа си извлечените от Ози — ъъъ… хлапето предпочиташе термина трансферирани — всички имейли от електронната поща на Григ за последните три години. Доброволно беше поел тежката задача да открие колко често партньорът му, неговият най-добър приятел и единствен довереник, е лъгал него и останалата част от екипа, като е приемал да работи за ФБР.
И сякаш това не беше достатъчно лошо, за да се сложи тъпата черешка върху тортата за този ден, трябваше да дава обяснение и да отговаря пред Шефа.
Какво повече искаше да узнае този човек?!
След като другите си легнаха, двамата обсъдиха внимателно всичко и на Нейт му се наложи да преразкаже всеки отвратителен, зловещ детайл, който си спомняше от не съвсем щастливото време, прекарано в Сирия, за да разберат дали може да има някаква връзка между онова, което се беше случило тогава и това, което се случваше в момента.
О, човече, не беше ли наистина забавно?!
Защото дори и след като бяха минали месеци и той беше разказвал историята достатъчно пъти, за да я предава механично, не успяваше да спре спомена, който мигновено изникваше в паметта му и започваше да изрежда пред очите му мъчителни картини, щом позволеше на ума си да поеме по този път. Това беше всичко, което бе необходимо; само една мисъл за онзи ден и мигом се връщаше в онази мизерна, малка колиба в затънтената част на Сирия.
Пазачите — група от три момчета, които бяха прекалено жестоки, за да бъдат наречени хора и твърде изобретателни в своята жестокост, за да бъдат сравнени с животни, бяха отишли някъде да се напият — каквато бе обичайната им програма — и той най-накрая успя да прегризе евтините въжета, с които бяха вързани ръцете му. Мина през вратата, благодарение на находчивостта си и с помощта на малко груба сила, като в крайна сметка успя, но с цената на три счупени ребра.
Замаян от болка и глад, се довлече през коридора до съседната врата.
Видя всичко толкова ясно и отчетливо, сякаш гледаше блу рей изображение.
Григ лежеше върху онази груба маса. Навсякъде имаше кръв. Прекалено много кръв. И вътрешности. А тази миризма… Мили Боже, разпозна я веднага. Това беше миризмата на един мъртвец, който все още не знае, че е мъртъв.
— Нейт?
При вида на Али, застанала на прага на отворената врата, мигновено се върна в настоящето.
Слава богу!
Ако продължаваше често да мисли за това, наистина щеше да се наложи да се консултира с психиатър, с което Шефа му проглушаваше ушите от известно време. Макар че, ако бъде абсолютно честен със себе си, идеята не беше съвсем глупава. Навремето, когато беше в морската пехота, познаваше много момчета, които бяха принудени от техните командващи офицери да минат през някаква форма на терапия. И макар повечето от тях да бяха протестирали и отишли с неохота, в края на лечението бяха постигнали някакъв баланс и понасяха по-добре ужасите на войната. Така че, да, идеята си я биваше, само дето мисълта да разкаже на напълно непознат какво е сторил го караше да се облива в студена пот.
Прокара лепкава длан по челото си, стана от стола и прекоси бос малката стая. Когато стигна до вратата, осъзна, че току-що се е измъкнал от най-лошия си кошмар, за да срещне най-дивата си фантазия.
Е, почти.
Щеше да бъде най-дивата му фантазия без тънката кремава роба, стигаща до бедрата й, през която успяваше да различи слабия оттенък на… — сини ли бяха? — сутиена и бикините, които толкова красиво покриваха всичко, което някога си беше мечтал да докосне с устни. Почистено от грима, лицето й като на принцеса от Дисни изглеждаше още по-невинно, а косата й около него беше влажна, малки мокри кичурчета бяха полепнали по бузите и челюстта й.