Боже, не можеше ли просто да се строполи мъртъв на място и да се приключи с това?!
— Али? Какво има? — едва успя да попита, преди да започне да точи лиги като куче. Кой знае защо температурата в стаята се покачи с десет градуса.
— Може ли да поговоря с теб за минутка? — Тя се взря в него, цялата сладост и светлина.
— Разбира се. — Нейт понечи да излезе в коридора, но тя го спря като сложи ръка на рамото му.
Нямаше да си спомня как се беше вкопчила с нокти в същата тази ръка, когато достигна кулминацията си през онзи ден на плажа. О, по дяволите, не! Категорично нямаше да си спомня за това.
Мамка му! Сега това беше всичко, за което можеше да мисли.
— Лично? — Тя погледна крадешком по коридора към затворената врата на Беки.
Не, не, не. Не! Безкрайно лоша идея.
— Ъъъ, естествено. — Отстъпи крачка назад и задържа вратата широко отворена, като тайно огледа стаята, за да се увери, че не е оставил нещо нежелано да лежи наоколо, като например снимката, която обикновено пазеше скрита в нощното си шкафче. Онази, която Григ бе щракнал лятото, преди да умре. На нея златистата коса на Али бе подхваната от лекия бриз, идващ от океана; младата жена се смееше с отметната назад глава. Онази, която Нейт бе гледал толкова често, че краищата й бяха започнали да се огъват.
За щастие, тя все още беше заровена в най-горното чекмедже на нощното му шкафче, под някакви капки за кашлица, носни кърпички и един роман на Джордж Гришам с много опърпани ъгълчета.
След един последен поглед надолу по коридора той тихо затвори вратата и се оказа сам с Али в спалнята си. При мисълта за това слабините му се напрегнаха. Не беше добре. Изобщо не беше добре.
Много странно как пулсът му биеше равномерно като метроном, докато се намираше на сантиметри от наркобарон, джихадист или неприятел, но се втурваше да препуска лудо в мига, щом останеше насаме с тази дребна, нежна жена…
— Какъв е проблемът, Али? — Надяваше се този път да получи отговор.
За предпочитане беше да е нещо, което може да се разреши бързо и да се отърве от нея, но точно в този миг погледът му спря върху преплетените й пръсти и някак си, независимо че никога не беше предполагал, че пръстите може да изглеждат секси, му се прииска да ги докосне с устни. Бяха изключително сладки. Толкова малки и тънки — точно като нея — със съвършени, лакирани в розово, нокти. Те практически крещяха: жена! А Господ му беше свидетел, че бе прекарал дълго време без жена. Дяволски дълго време…
— Какво ти каза Далила тази вечер? — попита Али и изви очарователно вежди.
Е, не е ли това удар по топките?! Освен това беше и последното нещо, което изобщо очакваше да чуе.
— Ъъъ…
— Познаваме се от дванадесет години и си мисля, че това беше първият път, когато те чувам да се смееш по този начин. — Тя пристъпи напред.
Опа! Това не беше добре и с всяка изминала минута ставаше все по-лошо. По-лошо? Мозъкът му беше престанал да функционира.
— Ъъъ…
Сега тя стоеше пред него, толкова близо, че можеше да усети меката женствена топлина, която тялото й излъчваше на вълни, и сладкото ухание на орлови нокти от шампоана й, който се смесваше с аромата на сапуна Ейвъри по кожата й.
Откъде идваше това бучене? Нима беше кръвта, втурнала се в главата му?
— Ъъъ…
И какъв беше въпросът? Нейт преглътна и опита да изпълни дробовете си с така необходимия им кислород. Струваше ли му се или стените наистина се приближаваха?
— Това е малко странно, не мислиш ли? — попита тя.
Да, всичко това е много, много странно. Странно е, че тя е тук, в Чикаго. Странно е, че я преследва някакъв шпионин. Странно е, че Григ я беше поставил в тази ситуация. Странно е и че тя стоеше полугола в спалнята му. В неговата спалня.
Странно е, че тя го гледаше умолително, вместо да го гледа както мишката — гладния ястреб. Да не споменаваме факта, че самият той се чувстваше много, много странно. Сякаш всеки момент щеше да припадне. Бам! Нокаут! А не искаше ли да й покаже що за мачо е наистина?
— Али…