— Какво?
Да, какво? Какво се канеше да й каже? Махай се, може би? Съблечи се? Това беше много по-вероятно.
— Нищо. — Просто поклати глава.
— Ще си играем отново на „силен, красив, мълчалив“? — поинтересува се тя и наклони глава закачливо.
— Красив?
Намираше го за красив? Вероятно не трябваше да се изненадва толкова. Не беше Брат Пит, но не беше и Квазимодо.
Тя сви рамене.
— Разбира се. Знаеш ли, че си… невероятно секси, или не го осъзнаваш?
Така ли? Може би някога, преди години, когато беше млад и безгрижен, и все още не познаваше света. Но не и сега. Не и след годините, прекарани в борба със стихиите. Не и след товара, който носеше на плещите си заради онова, което бе принуден да направи преди три месеца. Чувстваше се като старец.
— Леле! — Тя поклати глава, явно изненадана. — Ти май наистина не го осъзнаваш, нали?
— Да осъзнавам какво?
— Това, че си красив.
— Красив? — Добре, сега вече знаеше, че го занася. Вероятно би могъл да приеме „хубав“. Понякога жените бяха странно удивителни, когато намираха за привлекателни някои черти в лицето на един мъж. „Невероятно секси“ му звучеше доста преувеличено. Но „красив“? Хмм, няма начин.
— Да. — Тя притисна език към вътрешната страна на бузата си. Очите й блестяха весело, когато се наведе към него: — Мъжете също могат да бъдат красиви.
Той се засмя, макар че трябваше да се вземе в ръце. Стисна длани зад гърба си и скръцна със зъби от усилието да не се пресегне и да я докосне. Само ден и вече бе размътила мозъка му. И сега, застанала толкова близо до него, особено когато повдигна ръка към лицето му?… Е, това накара всяка съзнателна мисъл да умре още в зародиш. Всяка една клетка в тялото му се фокусира — с голямо Ф — върху усещането от допира на сладките розови връхчета на пръстите й.
— Нейт?
Когато произнасяше името му така, беше способен да завладее целия свят.
— Ммм.
— Ти току-що се засмя.
— От време на време го правя.
Смееше се непрекъснато, когато Григ беше жив. Това досадно копеле полагаше големи усилия, за да го накара да се превива от смях. Естествено, Али не би могла да знае това. Всеки път, когато тя се намираше около него, той се концентрираше толкова силно върху себе си, за да не направи някой гаф, че всеки опит да покаже чувството си за хумор беше немислим. След смъртта на Григ желанието за смях го изостави. Беше отлетяло, заедно с последния дъх на приятеля му. Но в Али имаше нещо, което го караше да се чувства… по-леко. Смееше ли да го признае? Може би дори малко щастлив?
— Нейт?
Забрави! Когато произнасяше името му така, можеше да завладее не само света, а цялата шибана галактика.
— Да?
— Докосвам те.
Нямаше никакво съмнение в това. Бейзболната бухалка, която се опитваше да скрие зад ципа на панталона си, беше достатъчно доказателство.
— Забелязах.
— Не се отдръпваш надалеч. Не действаш така, сякаш съм носител на двойна смъртоносна зараза от хепатит и бубонна чума.
Двойна смъртоносна зараза от… Нейт само поклати глава и с мъка потисна усмивката си. Тя беше просто очарователна. Без съмнение. И да, топлото чувство, което бавно се просмукваше във вените му, можеше да бъде само щастие. Спомняше си усещането… смътно.
— Какви ги бръщолевиш пак, жено?
— Говоря за факта, че не обичаш да те докосвам. — Луда ли е? — Не ти харесва, когато те докосвам, нали? — попита Али.
— Никога не съм казвал нещо такова — процеди през зъби, тъй като в момента ръцете й галеха раменете му. Възможно ли беше човек да изпитва щастие, докато го убиват?
— Тогава защо винаги правиш всичко възможно, за да избегнеш всякакъв физически контакт с мен? Познаваме се… понякога ми се струва от цяла вечност. Ти си като втори син за родителите ми. Грабваш майка ми и я прегръщаш, а тя се кикоти, разрошвайки косата ти. Дори онази странна мъжка комбинация от ръкостискане и прегръдка, която разменяте с баща ми, доказва, че не си алергичен към човешки контакт. Ами с Григ. Прегръщахте се толкова често, че мама понякога ви наричаше сиамските близнаци на военноморските сили, защото изглеждахте така, сякаш раменете ви са сраснали едно за друго. А всичко, което получавам аз, е леко кимване. Какво значи това? Защо се извръщаш настрани, когато се разминаваме в коридора?
За един кратък миг се замисли дали да не я излъже, защото имаше толкова много горчиви истини, които не можеше да й каже, толкова много въпроси, които му бе задала, на които в никакъв случай не можеше да отговори. Но този не беше един от тях. Така че… трябваше да й признае.