— Бунтарке? — попита Нейт.
— Същата — отговори гордо момичето. — Ози спи. Какво мога да направя за теб?
— Имаме си компания — обясни и бързо погледна в огледалото за обратно виждане, само за да открие, че сребристият джип не се виждаше никъде. Което изобщо не го успокои. — Можеш ли да откриеш координатите ни — намираме се на I-65, малко след Лексингтън, Кентъки — и да ни намериш място, където да се покрием за следващите няколко часа?
— Нямахме късмет с нашата игра, така ли? Гадно.
Да, можеш да го изкрещиш пред целия свят.
— Добре, засякох координатите ви чрез GPS-а на Фантома — заяви Беки с делови глас, — но за да видя вашата компания ще трябва… — Нейт чу бързо щракане по клавиатурата. — Мда — Бунтарката беше отново на линия. — Задръж малко, докато успея да вляза в „очите на небето“.
„Очите на небето“? Хмм… Очевидно Ози я беше научил как да използва ключови военни спътници за целите си.
Колко удобно.
Но много трудно.
— Добре, Призрак, качих те на екрана — обади се Беки след минута. — В момента търся възможни пътища за бягство и покриване.
Леле, ама че бързо!
Не можеше да й помогне, но я насърчи мислено: Продължавай в същия дух, chica. Явно малката беше дяволски добра, и то не само в областта на техниката. Също така можеше да борави и с пушка, много по-добре от повечето опитни войници.
Шефа щеше да се пръсне от яд, когато разбере колко упорито се трудеше момичето, за да стане пълноправен член на екипа. Нейт можеше само да се надява, че ще бъде на мисия, когато лайното удари вентилатора…
— Опашката ни кара сребрист Ескалейд — съобщи той. — В момента не го виждам, но последния път, когато го забелязах, се намираше на половин километър зад нас.
— Имам на екрана и него — потвърди бързо Беки. — Все още ви следва, но е на около километър. — Добре, Призрак, в местните обяви за недвижими имоти има празна къща в Уинчестър. Доста е стара. От дълго време е на пазара, така че няма реална опасност някой ентусиазиран брокер да нахълта при вас. Гаражната врата не е с дистанционно управление, следователно няма да имаш проблеми с достъпа. Още два километра до отбивката.
Нейт изобщо не намали скоростта, когато зави. Али изпищя. За бога, искаше му се да не се налага да го прави. Напоследък беше достатъчно наплашена, а сега трябваше да се страхува, че може да загине при катастрофа.
— Първата вдясно. — Гласът на Бунтарката в слушалките беше ясен и отчетлив. — В края на пресечката завий наляво и карай, докато не стигнеш улица „Магнолия“.
В алеите пред малките, облицовани с дърво къщи, покрай които минаваха, бяха окачени баскетболни обръчи. В ъгъла на един двор стоеше забравено синьо детско велосипедче с три колела. От другата страна на улицата, ръчна, боядисана в червено, количка беше изоставена заедно с товара си от плюшени животни.
Слава богу, беше обедно време и дечицата от квартала си бяха по домовете, за да хапнат сандвич със салам „Болоня“, иначе тази малка маневра щеше да е много по-сложна.
— Сребристият Ескалейд току-що напусна магистралата. Движи се бавно — информира го Беки.
— Да, вероятно се опитва да ни чуе — процеди Нейт през стиснати зъби. Един от малкото недостатъци на Фантома.
— Завий наляво по „Магнолия“. Десетата къща вдясно. Бяла, с тъмночервен парапет на верандата…
— Виждам я.
— Гаражът е отзад. Ако е заключен…
— Взел съм си резачките — прекъсна я той.
Но когато загаси двигателя и се пусна по инерция до стария, паянтов, малък гараж, веднага забеляза липсата на каквато и да е ключалка.
Малките градчета. Боже, просто да се влюбиш в тях.
— Скачай долу, сладурче, и… — Мамка му! Нейт трепна. Отново я беше нарекъл „сладурче“. — … и повдигни тая врата да влезем, става ли?
— С удоволствие, скъпи — провлече Беки в слушалките, — но съм малко заета в момента. Да не говорим за петстотинте километра разстояние.
Нейт изобщо не обърна внимание на Бунтарката, докато наблюдаваше как Али, залитайки, приближава вратата на гаража. Аха, след четири часа седене на задната седалка на мотора, онези, които не бяха свикнали с това, стъпваха нестабилно. Тя се наведе, за да хване долната част на вратата и…
Исусе! Никой не бива да изглежда толкова добре в чифт износени дънки и кожени гамаши. Представи си я гола само по кожените гамаши и извратеното му съзнание щеше да експлодира. О, страхотно! Сега едва ли беше най-подходящото време за ерекция. Бяха на стотици километри от най-близката надеждна помощ, загадъчен агент беше по петите им и Бог знае какво ги очакваше в Джаксънвил, а какво правеше той?… Приведе се леко напред и дискретно подръпна панталоните си, тъй като пенисът му реши, че тъкмо сега е идеалното време да се появи в светлината на прожекторите.