Точно както Григ казваше винаги: „Най-бързият начин да се промени мнението на един човек по даден въпрос е един 138 грама тежък аргумент“.
Дяволски вярно!
Докато седеше върху една голяма кофа за боя в мръсния гараж, с хладната, тежка цев на резервното оръжие на Нейт, опряна до бедрото й, Али все повече започваше да се съмнява в правилността на решението си да го придружи в това пътуване.
Гледката тази сутрин, когато поиска да тръгне с него, не беше приятна. Всички рицари, с изключение на Беки, бяха на страната на Нейт. Те настояваха да им каже къде се намира флашката, за да може Призрака да отиде да я вземе.
— Няма начин. Това е точно толкова мой проблем, колкото и ваш. Всъщност, като се замисля, повече е мой. Аз съм тази, която е следена, нападната, подслушвана и — о, да! — аз съм също и тази, към чиято глава насочиха пистолет — беше казала, взирайки се сърдито в групата, събрана в малкия офис на Франк Найт.
— И точно поради тази причина трябва да останеш тук — настоя Франк, докато студените му сиви очи я гледаха подозрително.
— О! — вирна брадичка тя. — Значи е напълно в реда на нещата Нейт да отиде и да рискува живота си, но съществуват други правила, когато става дума за мен? Не мисля така. — Само при мисълта, че искат да изпратят Нейт сам й се прииска да закрещи, особено като знаеше, че той щеше да вземе флашката, да разреши загадката и да я остави в пълна неизвестност.
— Той е обучен, Али — напомни Ози с мек, но авторитетен глас, което беше малко странно, като се има предвид, че младежът не носеше нищо друго освен долнището на пижамата си с щамповани космически кораби и косата му беше съвсем разчорлена. Изглеждаше така, сякаш беше скочил от леглото, за да си подсуши косата. — А ти, мила моя, не си.
— Научила съм повече, отколкото предполагате. Григ не беше небрежен, когато ставаше дума за…
— Али — прекъсна я Нейт с дрезгав глас, а когато се обърна с лице към него, погледът на черните му очи беше твърд като гранит, — моля те, ела с мен.
Ооо… Супер!
Огледа крадешком събралата се група и срещна само безучастни изражения.
Добре, значи никаква помощ от фъстъчената галерия27.
С изключение на Беки, която направи физиономия, и след това й намигна успокоително. Али оцени жеста, но това не й помогна да успокои свития си на топка стомах. Щеше да стане лошо, много лошо. Но не можеше да му откаже. Ако го направеше, без съмнение Рицарите щяха да излязат от офиса, и да я оставят в същото затруднено положение. Сама. С Нейт.
Тя направи гримаса и въздъхна преди да вземе котарака в ръцете си. Изправи се и го последва по стълбите до спартански обзаведената му спалня.
Местопрестъплението от снощи, помисли си горчиво и й се прииска да заплаче, щом споменът за безчувственото му отхвърляне я прониза.
Вместо това събра цялата си самоувереност, вдигна брадичка и мина решително покрай него, за да седне на ръба на леглото. Поне така нямаше да забележи, че краката й са омекнали като варени спагети, да не говорим, че ръцете я боляха от значителната тежест на Фъстъка.
— Няма да промениш решението ми — каза, гледайки предпазливо как мъжът седна небрежно в коженото кресло, облегна се назад и подпря крака върху табуретката.
— Защо искаш да дойдеш?
— Защото Григ ми беше брат и защото съм уморена до смърт от тайни. Ако те оставя да сложиш ръка на тази флашка, никога няма да разбера каква всъщност е цялата история. — Той само се взираше в нея. — Дори няма да го отречеш? — попита невярващо.
Нейт не помръдна и на сантиметър, не произнесе нито звук, дори изглеждаше така, сякаш изобщо не диша. Така се започна. Онази част, в която той просто седеше и чакаше. Е, това нямаше да проработи този път. О, не. Няма начин. Не и с нея.
Мълчанието продължи дълго, много дълго. Младата жена можеше да чуе дори как цъка секундната стрелка на ръчния му часовник. Кръглият корем на Фъстъка изкъркори предупредително, преди да изпусне доста нетипична за котките пръдня.
— Гадост — възкликна тя и размаха ръка пред лицето си в опит да разсее миризмата на гранясало от частично смляната „Фенси Фест“.
Нейт премигна, безразличен към опита на стомашно-чревния тракт на Фъстъка да намали напрежението.
Протягайки ръка, за да почеше котарака под брадичката — животното имаше вид, сякаш наистина се усмихва — Али се втренчи в отчайващо безизразното лице на Нейт. Номерът й нямаше да мине. Можеше да чака, докато косите им побелеят. Можеше просто да седи тук и да изживее времето си и…