Започна да го нарича с всички мръсни имена, за които се сети, и още няколко, които измисли сама. Изпълни се с ужас, когато безплодната й борба премина в сърцераздирателни ридания.
Защо Григ си бе мислил, че може да я лъже? В какво я беше замесил? Защо трябваше да умре и да я остави сама? И защо беше толкова глупава, че да си падне по Нейт Уелър? Как си беше позволила да изпитва подобни чувства към този мъж? Беше ли влюбена в него? Боже, не знаеше, но се боеше, че може би наистина е така.
Всичко беше толкова безсмислено. Чувстваше се така безпомощна. Искаше й се да изкрещи, но борбата бе изцедила и последните й сили, оставяйки само мъка, отчаяние и изтощение.
Когато се отпусна безволна в оковите на силните му ръце, той внимателно — о, толкова внимателно! — се настани отново в креслото, като я намести в скута си.
— Сега по-добре ли се чувстваш? — попита Нейт, когато след последното й ядно подсмърчане изминаха пълни шестдесет секунди.
— Д-да — колебливо призна и притисна глава под твърдата му брадичка. Златисторусите кичури се заплетоха в наболата му брада. Али повдигна края на блузката си и избърса течащия си нос. Дори не й пукаше колко отвратително беше това. — Не биваше да го правя. Погрешно е да се удря човек. — Макар да знаеше, че ударът й не го нарани — та Нейт беше непоклатима стена от плът и кръв — това съвсем не извиняваше склонността й към насилие, когато той беше наблизо. — Просто… Понякога ме правиш толкова… луда. Ти си най-вбесяващият човек, когото познавам, и това говори много, след като съм израснала с Григ.
— Просто трябваше да изпуснеш малко пара, иначе щеше да експлодираш.
Тя отдръпна глава леко назад и прикова в него влажните си очи.
— Искаш да кажеш, че си ме провокирал нарочно?
Младият мъж леко присви едното си рамо и тя разбра, че това беше отговорът му.
— Но защо?
— Както споменах, трябваше ти отдушник.
О, по дяволите! Цялата тази история я караше да се чувства ужасно.
— Ти наистина си загадка за мен, знаеш ли? Точно когато съм те коронясала за крал на всички задници, внезапно правиш нещо… толкова сладко. Сладко, но същевременно и доста странно. Имам предвид, че се подложи доброволно на нокаут.
— Това е част от чара ми — заяви Нейт и едно от ъгълчетата на съблазнителната му уста потрепна.
— Само се хвалиш. — Завъртя очи, после вдигна пръсти и леко докосна твърдата челюст под острите косъмчета на наболата му брада. — Съжалявам, че те ударих. Боли ли те?
— Да.
Али трепна съчувствено.
— Съжалявам — каза отново.
— Недей. Направи го страхотно.
— Така ли?
— Да. — Потърка мястото, където го беше ударила, и се ухили като хлапак. — Вложи в удара и силата на рамото. Точно както Григ те е учил.
— Недей да звучиш толкова доволен — сгълча го, все още малко учудена, че действително го беше ударила… отново. През целия си живот не бе посягала на никого — ударите, които си бяха разменяли с Григ като деца, не се брояха — но някак си беше успяла да удари Нейт Уелър два пъти. — Умението да удрям не е нещо, с което мога да се гордея.
Той направи физиономия, равнозначна на свиване на раменете.
— Следващият път се цели в носа. Много по-трудно е да се защитиш със счупен нос, защото очите се пълнят с толкова много сълзи, че е почти невъзможно да видиш нещо. В допълнение, започваш да се давиш, тъй като в задната част на гърлото се стича кръв.
— Не исках да те нараня. Наистина.
— Знам.
— Нейт?
— Хмм?
— Идвам с теб.
Наблюдаваше го, докато изучаваше лицето й, и едва не избухна в победоносни крясъци, когато въздъхна и бавно кимна.
— Добре, но ще правиш точно онова, което кажа и както го кажа. Без въпроси и без да се двоумиш. Ще носиш бронежилетка. Ще ти бъде горещо като в ада, но това са моите условия.
— Да, сър. — Али му отдаде чест.
Мъжът се намръщи, преди да изръмжи:
— Ставай! — Внезапното му изправяне едва не я изхвърли на пода.
— Хей! — Залитна, но успя да се хване навреме, преди да се пльосне по лице долу. — Какво, по дяволите, беше това… О! — Страните й пламнаха, щом съзря твърдата подутина, очертана под дънките му.