— Да — промърмори той. — Точно така.
— А защо не можем просто…
Нейт я прекъсна, размахвайки ръка във въздуха като при удар от карате.
— Забрави за това, Али. Не искам да имам такава реакция към теб, така че, ако наистина желаеш да ме придружиш на тази малка мисия, просто ще го забравиш. Разбра ли?
Да, беше разбрала. Силно и болезнено ясно. И сега беше тук, седеше върху стара кофа от боя в бързо затоплящ се гараж, някъде в щата Кентъки, укриваща се от мистериозен правителствен агент, който я беше заплашил с пистолет, и се опитваше да не диша учестено.
В действителност, не беше очаквала никакви проблеми по време на пътуването. Глупости, оказа се невероятно наивна. Нищо чудно, че Григ я бе държал на тъмно толкова дълго.
Когато чу стъпки отвън, стисна по-здраво малкия колт. Изправи се тихо и зае позиция за стрелба, както брат й я беше научил. Протегна дясната си ръка, като подпря дланта й с лявата, леко наклони глава така, че дясното й око да гледа точно през мерника на пистолета.
Всички онези рисковани изпълнения във филмите очевидно съществуваха, и по някакъв начин — защото беше пълна идиотка и настоя да дойде с Нейт — се оказа точно насред едно такова.
Надяваше се, че в реалния живот тъпата блондинка няма да е тази, която първа ще гризне дръвцето.
Потрепери, когато осъзна, че не е задължително последното да бъде евфемизъм.
— Али?
При звука на дълбокия глас на Нейт, се строполи върху кофата и със силно свистене издиша сдържания досега въздух.
Мили Боже, изобщо не ставаше за това.
— Влизам — предупреди я тихо. — Няма да ме застреляш, нали?
— Не обещавам — отвърна с треперещ глас и отдръпна пръста си от спусъка на колта.
Когато го чу да се смее, поклати глава. Този мъж беше много странен. От всичките пъти, когато бе желала да чуе неуловимия му смях, настоящият момент беше най-неподходящото време за това. Той подаде глава иззад страничната врата и се усмихна съчувствено, когато видя посърналото й изражение.
— Всичко ще бъде наред, сладурче — успокои я той и влезе в гаража. Отиде до мотора и започна да разглобява оръжието си с пестеливи, сигурни движения.
Сладурче. Беше започнал да я нарича така. Не беше сигурна дали трябва да се чувства поласкана, или раздразнена. Но определено не се чувстваше сладка, не и днес. Днес беше преживяла твърде много, за да се чувства фина и нежна като захар. Сироп, може би. Объркана, лепкава и бавно движеща се. Да, вероятно би могла да приеме да я нарича сироп.
— За какво мислиш? — поиска да знае, докато подреждаше частите на опасно изглеждащия снайпер в куфарчето.
За какво мислеше? Мислеше за смъртта на брат си и за лъжите, които беше разказал не само на нея, но и на мъжете от „Черните рицари“. Мислеше за това, че някой я следеше, дебнеше я в продължение на месеци. Мислеше, че след смъртта на Григ, животът й се бе обърнал с главата надолу. Мислеше за глупавото си поведение в присъствието на Нейт и за това как я беше отхвърлил. Въпреки очевидната нужда на тялото си, той я пренебрегваше, защото не желаеше тази физическа реакция да…
Разбира се, преди да отиде да направи онова, което беше правил досега, каквото и да бе то, той беше имал дързостта да се завърти на 180 градуса и да я целуне умопомрачително.
Какво, по дяволите, означаваше всичко това? Или я желаеше, или не. Тази несигурност я подлудяваше.
Обърна се към него и видя, че я наблюдава. Лицето му изглеждаше разтревожено.
Ух, какъв беше въпросът? А, да, за какво си мисли.
Бяха се случили толкова много неща за такъв кратък период от време, с твърде малко сън междувременно, че обикновено пъргавият й мозък се беше превърнал в гъста каша, която по консистенция много приличаше на смес за палачинки.
Но палачинките си пасваха така добре със сиропа.
Гениално!
— Палачинки — отговори най-накрая, като установи, че това беше най-близо до истината от всичко останало.
Лицето му се отпусна и той повдигна вежди.
— Гладна ли си?
— Не. Не съвсем. Въпреки че сега, като си помисля, май се чувствам гладна. Странно, нали?
Той повдигна рамо.
— Григ винаги казваше, че ти правиш най-вкусните палачинки.
В стомаха й моментално се образува твърд възел и й призля.