Миришеше на красива детска мечта.
— Обзалагам се, че всички тези злодеи са имали кестенява коса, палави кафяви очи и са отговаряли на името Григ — размишляваше на глас Нейт, докато вадеше фенерчето от джоба на бедрото си.
Чу се глух, специфичен звук точно преди разсеяна жълта светлина да освети малкото помещение. Над главите им висеше гола електрическа крушка.
— Тук и електричество ли има? — попита той впечатлен и върна фенерчето в джоба си. — Май сте помислили за всичко, докато сте си играли с Григ?
— Татко извърши по-голяма част от строителните работи. Мама е човекът, който направи завесите и възглавничките за пейките. — Посочи ниските пейки под четирите еднакви прозореца. — Тя нарисува също така фалшивия килим на пода и настоя за истински стъкла. Татко искаше да си останат просто отвори, но тя беше упорита. Спомням си думите й: „Пол, как ще се предпазят от вятъра, дъжда и мародерите без стъкла на прозорците?“. — Младият мъж примигна объркан. — Какво? — попита Али. — О, не ме гледай така. Не си мисли, че родителите ни никога не са прекарвали времето си с нас, просто предпочитаха да бъдат един с друг. И не си прав — добави бързо, после се усмихна, когато видя недоумението му. — За злодеите. Те винаги са били руси, със светлокафяви очи и отговаряха на името Али. Нима си помисли, че Григ би благоволил да бъде лошото момче? Още тогава страдаше от синдрома да спася света.
Да, Нейт можеше да си представи всичко това много ясно. Григ охранява крепостта на дървото, докато Али, с коса, вързана на конска опашка, стои долу и стреля с пластмасови стрелички с гумени накрайници или го замерва с гумени топчета от саморъчно направена прашка.
— Никога ли не успя да го победиш?
— Е, след като станах достатъчно голяма, за да ми хрумнат наистина хитри идеи, Григ загуби интерес да играе на рицари и дракони или на ченгета и разбойници. Тогава започна да използва къщичката за свои лични цели. Опитваше се да съблазни вътре Кандис Хънипот31.
Разнесе се изненадано сумтене, преди Нейт да я обвини:
— Хайде бе! Майтапиш се. Няма разумен човек, който да кръсти дъщеря си Кандис Хънипот.
Младата жена повдигна вежди, сякаш казваше „Нима?“.
— Ще ми повярваш, ако някога срещнеш господин Хънипот. Нека просто кажем, че на него можеше да се разчита да ни купи бира, докато бяхме непълнолетни, да не говорим за факта, че миришеше, все едно се къпе с водата от своя бонг32.
— Исусе!
— Ммм… — Тя поклати глава и се усмихна. — Нищо подобно. — За няколко секунди настъпи тишина, тъй като и двамата си мислеха що за баща е бил господин Хънипот. Ритмичното жужене на нощните насекоми като фон беше биологичният еквивалент на белия шум33. — Така — каза най-накрая, — искаш ли да видиш тази кутия на спомените?
— Да — отвърна той, радостен от промяната на темата, защото току-що сериозно се беше замислил да намери този образ — господин Хънипот, и да го осакати заради това, че е насърчавал Али и децата от квартала към подобно поведение.
Човече, хората наистина трябва да кандидатстват за специален лиценз, преди да им бъде позволено да се размножават…
Али отметна със замах прашната покривка от голямата купчина в ъгъла, за да открие един стар сандък. Нейт повдигна вежди и й помогна да го придърпа по-близо.
— Григ ми го даде като заместител на старата кутия за играчки, която бяхме свикнали да използваме — обясни, прокарвайки благоговейно пръсти по изписаните букви ЕФРЕЙТОР МОРГАН, ГРИГ.
— Ммм.
Ммм? Наистина ли? Това ли беше най-доброто, което можеше да каже? Нейт отвори уста, за да изрече нещо по умно от Ммм, когато Али продължи, очевидно незабелязала непохватния му отговор. Не беше изненадан. След цели дванадесет години Али несъмнено бе свикнала със сдържаността му. Поне така би го нарекла — сдържаност. Но истината беше, че когато в очите й се появи този мек, уязвим поглед, просто си глътна езика.
Беше онемял. Проклетият му език се бе завързал на възел.
— Знаеш ли, много хора намираха за странно, че двамата с Григ бяхме толкова близки. Обикновено отношенията между брат и сестра са други или поне така ми казваха. Мисля, че това е така, защото в любовта си към нас родителите ни бяха малко… ъъъ, небрежни е най-добрата дума, с която мога да го опиша, предполагам. Както и да е, с Григ трябваше да разчитаме един на друг. Винаги ходехме заедно, само двамата, до Деъри Куин34, за да отпразнуваме отличните ни свидетелства. Никога не пропуснах негов бейзболен мач, нито пък той — мой клавирен рецитал.
32
33