Нямаше как да му отговори. Не и когато бе заета да се навежда настрани от движещия се с висока скорост мотор, вдигайки визьора, за да изпразни съдържанието на стомаха далеч от себе си. Е, кой би предположил? Оказа се, че може да повръща по време на движение.
За неин късмет — ако нещо в цялата катастрофална ситуация може да се счита за късмет — успя да не изцапа крака си, както и този на Нейт. Но не можеше да се каже същото за задната гума. Гъста и гореща слюнка напълни устата й, докато гледаше как мантинелата прелита много близко покрай лицето й.
— Добре ли си? — попита Нейт. Гласът му звучеше странно.
Точно сега навярно съжаляваше, че се бе поддал на искането й да го придружи на тази мисия. О, кого се опитваше да заблуди! Самата тя горещо съжаляваше за това.
— А… — Тя изплю. — Гадост! — Опита отново. — Аз… Да. Така мисля.
Пое си дълбоко дъх, облиза пресъхналите си устни и се изправи. Добре, можеше да се справи с това. Можеше да се справи с факта, че не само ЦРУ беше след тях, но и наемен убиец. Можеше да се справи с факта, че…
— Упс! — Стисна зъби, когато стомахът й се преобърна отново.
Ясно, може би справям се е твърде силен израз.
Не беше в състояние да се справи с нищо друго, освен да се бори с порива да изхвърли всичко от стомаха си. Единственият проблем беше, че стомахът й вече е празен, което значеше, че само й се повдига. Али наистина мразеше това състояние.
— Али, искаш ли да спра някъде?
— Не — увери го. — До-добре съм. — Пое си дълбоко дъх още веднъж и си пожела наистина да е така.
Той изсумтя и звукът прозвуча силно и странно през блутуут слушалката.
— Добре де, чувствам се зле — призна с треперещ глас. — Но ще живея.
Единствената му реакция беше изръмжаване.
Да, щеше да оцелее, защото Нейт отново бе станал мълчалив, както винаги, което можеше да означава, че са вън от опасност… поне засега. Въздъхна облекчено. А и стомахът й се успокои… малко. Когато отново обгърна кръста на младия мъж, усети нещо топло и влажно да се плъзга по пръстите й. Престраши се, отпусна хватка и вдигна ръка близо до лицето си.
Очите й съзряха нещо черно и мазно.
Какво, за бога…?
За нищо на света не би могла да познае какво е това. Но когато минаха под ярката светлина на улична лампа, черното се превърна в ярко кървавочервено.
— Ти кървиш! — извика младата жена и отново изпадна в паника.
— Да — промърмори той, — случва се, когато те прострелят.
— Прострелят?! — изпищя тя. — Той те е прострелял? — Толкова за теорията й изпратили са го само да ни изплаши.
— Али, престани да крещиш! Ще ми спукаш тъпанчетата.
Той луд ли е? Притеснява се за тъпанчетата си, когато е прострелян?
— Къде отиваме? — Внезапно осъзна, че летят по магистралата и се отдалечават от Джаксънвил със скорост, която би я изплашила до смърт, ако отделеше време да мисли за това. — Трябва ти болница.
— Не! — отвърна остро Нейт. — Това е нищо. Само драскотина.
— Драскотина? — изкрещя невярващо, като погледна още веднъж лепкавата кръв, размазана по треперещите й пръсти. — Един куршум не оставя драскотина, идиот такъв. Той пробива дупка. Къде си улучен?
Младият мъж не отговори, просто продължи да управлява Фантома така, сякаш дяволът бе по петите му.
Студеният вятър шибаше като ураган лицето й. Движеха се толкова бързо, че прекъснатата осева линия в средата на пътя й изглеждаше като цяла. Автомобилите, които задминаваха, сякаш стояха на едно място.
— Нейт — настоя Али, — къде… си… ранен?
— Горе, в лявото рамо. Точно над ключицата. Не се притеснявай, куршумът влезе и излезе.
Да не се притеснява? Някой се опитва ди ги убие, ранен е и й казва да не се притеснява?! Да не е луд?!
Навярно беше, след като си зададе този въпрос вече два пъти в разстояние само на няколко минути. Погледна към лявото му рамо. Дебелото кожено яке бе разкъсано и стряскаща ивица тъмна кръв се стичаше по широкия му гръб.
Пое си дълбоко дъх и заговори тихо и спокойно, защото в противен случай щеше да закрещи с пълно гърло.
— Нейт, губиш кръв. Сега или ни закарай до най-близката болница, или спри и ме остави да погледна раната. Ако не…
— Нямаме достатъчно… — опита се да я прекъсне, но тя не му обърна внимание.