Поне в едно имаха късмет — още никой не бе забелязал изчезването на мравката, която Скудър изхвърли от машината. До момента не се бяха появили други морони, за да се осведомят за съдбата на своя събрат. Докато пълзяха в тясната шахта, оставаха без всякакво прикритие. Един-единствен изстрел можеше да свали всички долу и това без съмнение щеше да бъде гибелта на малкия им отряд.
Затова пък изкачването беше истински кошмар. Машината продължи да ускорява хода си и при всяка следваща стъпка на гигантския крак те се блъскаха тежко или в металната стена, или в стълбата. Няколко пъти Черити оставаше без дъх, обзета от чувството, че няма да може да продължи, а някъде към средата на изкачването кракът на Фалър се изплъзна от горното стъпало и мина само на милиметър от лицето й. Освен това тази необикновена стълба бе направена за морони, а не за хора. Стъпалата бяха прекалено тънки, за да осигурят добра опора, и бяха много отдалечени едно от друго, така че катеренето изискваше неимоверни усилия. Черити се опита да брои стъпалата, за да има приблизителна ориентация, но се отказа. Голямото изтощение ги принуждаваше често да спират за кратка почивка.
Никой не бе поглеждал часовника си, но Черити прецени, че бе изминал повече от час, когато достигнаха горния край на стълбата.
Останали без дъх, един по един се измъкнаха след Скудър от шахтата. В лицата ги блъсна вълна от тежък въздух с дъх на метал и прах. Черити изпълзя изтощена на няколко крачки от отвора на шахтата и се опита да стане, но и на нея, както и на останалите, не й стигнаха силите за това. Самият Скудър се бе отпуснал със затворени очи, облегнат на стената, и дишаше тежко.
В шахтата беше тъмно като в рог. Тук горе цареше мътен, сивкав сумрак, в който се виждаше само на няколко крачки разстояние. Намираха се в ниско, но много обширно помещение с леко наклонен под. Докъдето стигаше погледът, помещението бе празно.
Черити успя да се изправи в седнало положение и изтри чело с опакото на дланта си. Със смесица от удивление и ужас откри, че потта по кожата й бе започнала да замръзва. Върховете на пръстите на ръцете и краката я сърбяха, устните й бяха напукани и безчувствени. Досега смяташе, че това се дължи на изтощението, но внезапно осъзна истинската причина — студът. Тук бе много по-студено, отколкото вън. Ужасена погледна термометъра. Той показваше деветнадесет градуса под нулата.
— Студено е тук, по дяволите! — каза Скудър, който бе забелязал погледа й. — Изглежда, отоплението е повредено.
Черити се усмихна само от учтивост и предпазливо се изправи на крака. Подът се люлееше и в първия момент тя изплашено разпери ръце, за да пази равновесие.
Всички станаха, избраха произволно посока надясно и потеглиха. Стъпките им произвеждаха зловещо продължително ехо в празното стоманено помещение, а бледата сива светлина създаваше впечатлението, че се движат в безкрайна мъгла. Черити все още не виждаше нищо по-далече от десетина крачки. Затова пък ухото й все по-ясно долавяше някакви необичайни шумове. Към ритмичния тропот на великанските крака сега се прибавяше някакъв глух тътен, който по зловещ начин напомняше ударите на гигантско метално сърце. Понякога подът потреперваше под действието на тежки удари. В един миг внезапно проехтя звук, подобен на тихо стенание, всички замряха и се спогледаха ужасени, после звукът само за секунди премина в пронизителен вой, прехвърли границата на слуха, но продължи да вибрира още дълго в главите им.
С приближаването към края на залата подът започна да се издига все повече, разстоянието до тавана намаляваше и накрая ходенето стана невъзможно.
Разочаровани се върнаха назад в посоката, от която бяха дошли. Черити прецени, че може приблизително да определят местоположението си. При морските кораби това помещение се наричаше трюм. Таванът над тях бе хоризонтален, а вероятно това беше не само таван, а служеше същевременно за под на най-ниския етаж на тази абсурдна машина. Сега се движеха по леко изпъкналата стена, която образуваше корема на гиганта. Черити с усилие успя да пропъди ненадейно обзелата я мрачна представа: как тази клопка няма изход и те бродят, заблудени в сивата мъгла, докато паднат от изтощение или измръзване. Разбира се, това бе само шега на превъзбудените й нерви. Мравката, която бе убил Скудър, беше живото доказателство, че съществува път нагоре към вътрешността на машината.
Изгубиха почти половин час, докато успеят да открият изхода: един отвор с неправилна форма, който изглеждаше като изсечен с взрив в тавана. До него водеше стълба със същата странна конструкция. Горе цареше същата бледа светлина, но зловещият тропот и тътен бе по-силен.