— Спрете — каза Черити.
Лестър остави машината да спре по инерция и като че ли отгатна мисълта й, защото завъртя машината на място и преди да изключи двигателя, я насочи отново на север.
Разкрилата се гледка накара Черити да потръпне от ужас, въпреки че всъщност нямаше какво да се види. На разстояние миля и половина пред тях се простираше равнина на кафяви и бели петна, като с увеличаване на разстоянието бялото ставаше все повече. Всичко, което се намираше по-нататък, бе скрито в снежната вихрушка на никога непреставащия ураган, който бушуваше по протежение на границата на бариерата на студа. Миг преди да бъдат изненадани от стрелбата на роботите, тя бе погледнала външния термометър на униформата си. Той показваше четири градуса под нулата. Оттук нататък температурата щеше да пада всяка крачка в посока на север. На двадесет мили южно от Ню Йорк — и то през август!
Обзе я ужас, но той не се дължеше на това, което видя. Причината бе, че всъщност не виждаше нищо.
Ню Йорк.
Небостъргачите на Манхатън.
Всичко беше изчезнало. Дори и да не беше снежната виелица, нямаше да види града, тъй като той бе скрит зад защитна преграда, по-непроницаема от всякакъв енергиен екран — върхови постижения на фантастична звездна технология. Само в малко на брой отделни области мороните бяха напред в техниката — но в тези случаи преднината беше хиляди векове пред човечеството. Най-често техниката на хората бе равностойна, нерядко дори по-съвършена. Мороните прилагаха един общоизвестен и на Земята принцип: заменяха качеството с количество. Мороните бяха многобройни. Невъобразимо многобройни. Освен това разполагаха с нещо, което в крайна сметка обезсмисляше всякакво технологично преимущество: неограничени резерви в истинския смисъл на думата. Но това бе проблем номер две в списъка. Щяха да се занимаят с него едва след като разрешаха проблем номер едно, и то ако бъдеха все още живи.
„По-точно — проблем номер 1-А“ — поправи се мислено Черити.
Проблем номер едно гласеше:
— Има ли някой идея, как да влезем в този скапан град? — попита тя високо.
Тримата млади войници и Скудър имаха куп идеи, някои от които доста оригинални.
И това бе всичко.
2.
Той не се страхуваше. Или може би да, но малко. Една здравословна порция страх си оставаше най-доброто средство за оцеляване в акцията за снабдяване с въздух. Средство, по-добро от всякакви скафандри и костюми, оръжия, маскировъчни средства и трикове, които бе научил от събирачите. Тук страхът за собствения живот отстъпваше пред отвращението.
От първия си ден Френч ненавиждаше паяците. А когато поотрасна и вече сам долиташе до скута на майка си, продължаваше да изпитва това чувство на отвращение, граничещо с паника и парализиращ ужас, само като зърнеше космат крак, само при мисълта за бясното размахване на многобройните крака на насекомите и втренчения поглед на неподвижните им очи. Волята му беше безпомощна срещу този вид страх. Не помагаше и непрестанното самовнушение, че е по-бърз от тях. По-силен. По-добър. И преди всичко — по-интелигентен.
Веднъж се бе уловил как стои безпомощно вцепенен срещу едно от тези чудовища, с пръст на спусъка на харпуна, но без да прави нищо. Това бе един извънредно едър екземпляр от онези гигантски шесткраки твари, за които в Убежището се носеше мълва, че са нещо повече от животни и че притежават известен интелект. Френч бе застинал, скован от страх, усещаше някакъв неприятен кисел вкус в устата и бавния и неравномерен пулс на сърцето си. Паякът щеше да го разкъса на парчета със страховитите си щипци, преди Френч да успее само да извика, ако тогава не беше дошъл Пърл и не беше стрелял без колебание с харпуна си между двете втренчени очи…
Френч реши, че е по-добре да не мисли за това. Знаеше, че не е подходящ за такава задача. Въпреки това Старият изпрати точно него за въздух. Абсурд!
Но още по-абсурдно беше, че сега висеше тук, непосредствено до Мъртвата зона, и цели два часа чакаше този проклет шлюз да се отвори. Обикновено ирисовият затвор на шлюза се отваряше поне веднъж на десетина минути, за да пропусне навън или навътре едно насекомо или цяла армия от тези противни пълзящи същества. Така бе обикновено. А сега? Сега висеше тук и със смесица от страх и очарование наблюдаваше как стрелката на индикатора на запаса от въздух неотклонно се приближава към нулата. Всъщност отдавна бе пропуснал момента, в който можеше без излишен риск да проникне в мрежата на паяците. Може би трябваше да се върне обратно? Лицето на Френч се изкриви в гримаса зад тежката кислородна маска, като че ли го болеше зъб. За нещастие, всички в Убежището знаеха, че панически се страхува от паяците. Никой нямаше да му повярва, ако се върнеше с празни ръце и разкажеше, че шлюзът е останал затворен.