Кърт Вонегът
Адам
Беше полунощ, в една чикагска болница.
— Господин Соуса — каза медицинската сестра, — жена ви роди момиченце. Ще можете да видите бебето след около двайсет минути.
— Знам, знам, знам — отговори господин Соуса, намръщена горила, която съвсем очевидно нямаше търпение да слуша обяснения за нещо, което му е до болка познато и го отегчава. Той изщрака с пръсти. — Момиче! Стават седем! Сега имам седем момичета! Една къща жени. Мога да изкормя червата на десет мъже, колкото мен, а какво ми се сервира? Само момичета!
— Господин Нетмън? — обърна се сестрата към другия мъж в чакалнята. Произнесе името му, Кнехтман, с типичната за повечето американци небрежност, като Нетмън. — Съжалявам. Все още нямаме новини от жена ви. Ще ни накара да почакаме, нали? — Тя се усмихна стъклено и излезе.
Соуса се обърна към Кнехтман.
— Ей такива дребни нехранимайковци, като тебе, казват, че искат момче и, прас! Ето ти момче. Искаш футболен отбор, прас, прас, прас, прас, единайсет, ето ти ги. — Мъжът излезе ядосано от помещението.
Онзи, който остана вътре беше Хайнц Кнехтман, гладач в цех за химическо чистене, дребен мъж с тънки китки и болен гръбнак, който го държеше леко прегърбен, сякаш бе вечно уморен. Лицето му бе продълговато, с дълъг нос и тънки устни, но бе толкова пропито от добронамерена смиреност, че беше чак красиво. Очите му бяха големи и кафяви, дълбоки и с дълги мигли. Бе само на двайсет и две, но изглеждаше и се чувстваше по-възрастен. Бе умирал по малко всеки път, когато членовете на семейството му бяха извеждани и убивани един по един от нацистите, докато единствен той, десетгодишен, остана да носи живот и името Кнехтман. Той и жена му, Авхен, бяха отрасли зад бодливата тел.
Вече гледаше стените в чакалнята в продължение на дванайсет часа, от обяд, когато болките на жена му започнаха да се повтарят на равни интервали, а ревът на вълните от морето на около миля разстояние, едва се чуваше. Това щеше да е второто му дете. Последният път бе чакал на сламеник, в лагер за разселени в Германия. Детето, Карл Кнехтман, наречено така на името на баща му, бе умряло и с него бе изчезнало името на един от най-големите челисти, които някога са се раждали.
Когато вцепенението от умората и пожеланията при това второ очакване се вдигна за миг, в главата на Хайнц нахлу цял водопад семейни имена, изчезнали, изчезнали до едно, които биха могли да се съживят чрез това ново същество — ако оживееше. Петер Кнехтман — хирургът, Крол Кнехтман — ботаникът, Фредерик Кнехтман — драматургът. Смътно запомнени чичовци. Или, ако е момиче и оживее, щеше да е Хелга Кнехтман — майка му. Щеше да се научи да свири на арфа като нея и напук на цялата му грозота, щеше да е красива. Всички мъже от фамилията бяха грозни, а всички жени — красиви като ангели, макар и не всички да бяха ангели. Винаги е било така от стотици, стотици години.
— Господин Кнехтман — повика го сестрата, — момче е. Жена ви е добре. Сега си почива. Ще можете да я видите утре сутринта. Бебето ще можете да видите след около двайсет минути. — Хайнц вдигна очи като вцепенен. — Тежи три килограма и двеста грама.
И тя изчезна отново със същата нагласена усмивка и тържествени, скърцащи стъпки.
— Кнехтман — промърмори Хайнц, изправи се и леко се поклони срещу стената. — Името е Кнехтман — каза той и отново се поклони, с победоносна усмивка. Произнесе името подчертано, както в Стария свят, като предвзет портиер, обявяващ пристигането на благородник, гърлен барабанен тътен, неомекотен, за американските уши: КннннНЕХТманнн!
— Господин Нетмън? — На вратата на чакалнята стоеше много млад лекар с розово лице и ниско подстригана рижа коса. Под очите му имаше кръгове и говореше с прозевки.
— Доктор Пауърс! — извика Хайнц и улови ръката му с двете свои. — Слава Богу, слава Богу, слава Богу, благодаря ви!
— Хъм — отвърна докторът и успя да се усмихне измъчено.
— Не се е случило нищо лошо, нали?
— Лошо? — учуди се Пауърс. — Не, не. Всичко е наред. Ако изглеждам посърнал, то е защото съм на крака от трийсет и шест часа. — Той затвори очи и се облегна на рамката на вратата. — Не, с жена ви всичко е наред — добави той с далечен глас. — Тя е направена, за да ражда бебета. Като тапа от шампанско, пук и готово.
— Така ли? — попита с недоверие Хайнц.
Доктор Пауърс тръсна глава, за да се съвземе.
— Боже… мозъкът ми съвсем отказа. Соуса… обърках жена ви с госпожа Соуса. Тя свърши за нула време. Вие сте Нетмън. Съжалявам, жена ви имаше проблеми с таза.
— Недохранване в детството — обясни Хайнц.
— Да. Е, с бебето всичко е наред, но ако искате да имате още едно, ще е по-добре да се роди със секцио. Просто за всеки случай.