Алекс Болдин
Адиос мучачос
Какво може да се прави в една студена и мъглива, февруарска, петъчна вечер освен да се иде на пазар и да се накупят продукти за почивните дни. Лампите по зеленчуковите сергии вече са запалени. Мръзнещите продавачи потропват с крака от студ и оглеждат всеки минаващ индивид с надеждата, че ще се спре край тях и ще си подбере нещо от отрупаната с плодове и зеленчуци сергия. Те са готови да свалят драстично цената само и само да приберат и последните оскъдни левчета на любопитния и да се оттеглят на топло и на заслужена почивка край разпалените печки или електрически радиатори с чаша чай или кафе в ръка.
Ровех с ръка в един полиетиленов чувал с парников спанак когато някой ме потупа по рамото. Беше Росето, мадамата със седемте дипломи по дизайн и готварство от тайфата.
— Ти защо не идваш на сбирките бе, приятел?
— Ами…защо…? Знам ли? — измрънках колебливо и смигнах на продавача да ми мерне едно кило от зелена витаминозна шума. — Тази вечер ще има ли сбирка?
— Разбира се! Хайде с мен! Ама не се дърпай де… Доста отсъствия си направил и вече хората започнаха да ти забравят физиономията. Какво става с теб? Къде се загуби?
— По командировки бе жена! Нали знаеш, че обикалям нон стоп селата на окръга. Такава ми е работата. Сега си рекох да купя нещо евтинко и диетично та Мариянчето да сготви за събота една оправяща талията манджа.
— И се спря на спанак! Ще ме убиеш, ти! Ще ме убиеш! Хората се тъпчат с луканки и свински специалитети а ти вегетариански го даваш. Да не си станал французин? Френски манджи ли ще ти готвят? Половината тайфа учи езици. За какво ги учи и аз не знам, но като те гледам, ти май клониш към френския.
— И майтапа ти иде отръки, бе Росе, не само манджите… — Засмях се на глас и протегнах ръка да платя на продавача закупената стока.
— Още трийсет стотинки, господине! — обърна ми внимание на реалността продавача. — Както обикновено, беше си добавил своите двеста грама отгоре към пожеланото количество.
— Отиваме бе бижу! Отиваме! Само се чудя как ще мъкна с мен тая чанта със спанак.
— Хайде, хайде! Не ти е сефте. Домакина му с домакин! Последният път дойде с цял пакет скумрия, та тайфата се усмърдя на море!
— И това ли помниш! Да не ти пада човек на погледа и езика!
— Летс гоу, бой! Летс гоу! — премина на английски Росето. Явно искаше да се изфука, че учи тоя така моден напоследък език.
Ако някой не знае, ще поясня, че мястото за сбирките на тайфата бе едно задимено кръчме, което обкичваха с името „Клуб на научните дейци“. Намираше се в етнографската част на града, в мазето на една стара градска къща, приватизирана и прилично от ремонтирана. Там наистина бе уютно. Стените измазани с вар, бяха окичени с подарени гравюри от местни художници. Край разгоряла се камина се мъдреше малка каручка пълна с едро нацепени дърва. В една ниша се открояваше икона на някакъв неуточнен и неясен за клиентите светец. Два три наниза от сушени чушки и чесън допълваха обстановката.
Както във всички подобни места, гъсти облаци цигарен дим допълваха и без това задушевната атмосфера.
Чевръста сервитьорка, с пищни и неотразими форми се въртеше около масите и разнасяше купички с битово приготвен качамак, препечени наденички, гряно червено вино и какво ли още не. Спираше до някоя маса, вземаше поръчката, потупваше някой от редовните клиенти по рамото, засмиваше се кръшно, по селски и продължаваше нататък. Абе, идилия! Най вече за мераклии, хронично страдащи от домашна скука, от ревнива жена или разглезени деца.
— Охо-о-о! Кого вижда окото ми! — Провикна се Тишо от ъгъла, където беше нашата, запазена маса. — Ако не беше Росето май нямаше да дойдеш, а? Стар мерак брей! Пита ли Мариянчето по Джи Ес Ема, че ще отсъстваш един час?
— Не си остави адета, ти! Ще вземеш да ми извадиш дума и виновен — не виновен ще се чудя как да гася чергата.
— И спанак е купил нашия! Да не ставаш французин? — повтори сентенцията на Росето новия тартор на тайфата. — Хей Муцка! Я дай един качамак и едно гряно вино на тоя френски аскет, да му пламне кръвта и да му се раздвижат желанията. Гледай, гледай! Гледай го бре-е-ей! Петнайсет минути е „Стенд бай“ и зяпа ли зяпа картините. Наш Жоро, бре! Не се ли сещаш? Записа курсове за „оценители на имоти“ и сега гледа и оценява.
— Човекът може да обича изкуството! А ти му вадиш дума! Какъв е тоя лаф бе Тишо? — присвих наивно и присмехулно очи.
— „Стенд бай“ ли? Ти не си ли учил английски? „Стои и чака да го викнат“ ще рече. Учи езици е-е-й! Да не останеш прост. Хората с два езика пари направиха, в чужбина заминаха и децата си изучиха. Аз сега съм на тема „Релакса“. Това е компютърен курс по английски. Само десет лева дискчето.