— Дик, ти ли си? — прошепнах аз.
— Да тръгваме. Трябва да бързаме, за да не изпуснем отлива.
— Аз съм готов, Дик. Подхвърли въжето.
След няколко мига въжето беше при мен. Предварително бях написал бележка до губернатора, за да мога да му я оставя всеки момент в случай на внезапно заминаване. В нея му излагах намерението си да избягам по море и му благодарях за добрината, която ми беше оказал. Не казвах, че заминавам с кораба на Морган, да не би да ме върне случайно. Бързо оставих тази бележка върху възглавницата на разхвърляното си легло. След това се прехвърлих през перилата на балкона и се спуснах по въжето.
Но вместо Дикстън долу заварих Алджи, възбуден и разтревожен до неузнаваемост.
— О, Артър — извика той, — как можа да си помислиш, че ще те обадя! Бедно дете, как ти дойде наум това?
— Защо, сър, какво… как… аз исках да кажа… — започнах объркано.
— Зная всичко, Артър — каза той с блага усмивка. — Ти помисли, че ще те обадя, задето си решил да избягаш.
Бях така изненадан от глупавата идея на този човечец, че не знаех какво да отговоря.
— Бедно момче — продължи той, — бедно момче, нямах намерение да те плаша. Ще ти простя всичко.
Работата ставаше опасна. Как можеше да се върна сега и да избягам по-късно, когато корабът на Морган щеше да отплава, преди да започне отливът?
— Няма да се върна — казах твърдо аз. — Ще избягам, защото вие ме заплашихте…
Но той ме прекъсна рязко, като обви и двете си ръце около шията ми. Проклинах се за глупостта си, дето не бях избягал в началото, вместо да споря. И за да стане работата още по-лоша, той започна да вика с всички сили за помощ.
Опитах маневрата, която бях приложил на французина, но той ме притискаше твърде близо до себе си и аз си ударих главата в гърдите му. Имаше и малко полза от тази работа, защото, като си вдигнах главата непосредствено след удара, го ударих силно по брадата. Това го замая за момент и го накара да млъкне.
Нямаше време за губене. Из къщата тук-там вече светеше. Вратите щяха да се отворят много скоро и войниците и слугите щяха да се притекат на помощ на Алджи.
— Помощ, Дик, помощ! — извиках аз отчаяно.
Дикстън, който се беше прикривал през цялото време, сега ми се притече на помощ. Той изскочи из тъмнината и Алджи изскимтя като уплашен заек, когато грамадните лапи на моряка го сграбчиха през кръста и го залюляха във въздуха.
— Какво да правя с този боклук? Да го убия ли? — попита презрително Дикстън.
— Да го вземем с нас. Тогава никой няма да узнае причината за този шум. По-бързо към брега!
Като преметна жертвата си като чувал на гърба, Дикстън закрачи бързо към брега, последван от мен. Улиците бяха почти безлюдни, защото повечето буканиери тръгваха с Морган.
Когато стигнахме на пристанището, Дикстън хвърли грубо товара си на дъното на лодката и загреба с всички сили към кораба.
Хората на борда бяха готови да ни посрещнат. Лодката ни беше вдигната бързо. Дикстън пак вдигна Алджи, който лежеше почти в безсъзнание, и ме помоли да го последвам до кабината на адмирала.
По пътя видях сияещия от радост Джим. Той ме поздрави и вдигна гъдулката си многозначително. Скоро след това чух гласът й да се смесва с гласовете на работещите моряци, които й пригласяха.
Морган ни прие веднага. Той ме поздрави любезно и погледна малко изненадано към Алджи, когато Дикстън го стовари на пода. Обясних му как моят възпитател се бе намерил на кораба.
— Хвърлете го в морето — заповяда веднага Морган. — Няма какво да се тревожим за плъхове като него.
Но аз не можех да се помиря със смъртта на моя възпитател, за когото знаех, че е слаб плувец и няма да доплува до брега. Така че помолих адмирала да му пощади живота, което той стори с голямо удоволствие, но каза:
— Не бива да се разхожда много из кораба!
След това бедният Алджи беше отведен от Дикстън и останахме насаме с Морган.
— Обикнах те, момчето ми — каза адмиралът, като ме потупа по рамото, — и наредих да бъдеш винаги край мен. Ще спиш до моята кабина. Ще се грижиш кабината ми да бъде чиста и ще ми помагаш с каквото можеш. Няма да съм лош господар, ако си спретнат и чист, но ако не си гледаш работата добре, ще приемеш безропотно последствията.
Бях доволен от думите на адмирала и обещах, че ще направя всичко възможно.
— Няма да забравите баща ми, нали? — попитах. — Най-голямото ми желание е да науча новини за него.
— Няма да забравя, момко. А сега се прибирай в кабината си. Изглеждаш уморен. Утре те чака доста работа.